Пенчо Иванов

Snimka_Pencho_Ivanov

 

АВТОБИОГРАФИЯ

  на офицера от запаса и резерва майор,
адвокат Пенчо Иванов

 

Преди да почна моята тирада,
желая между нас да няма ров.
Да съм открит напълно, без ограда,
един прозрачен Пенчо Иванов.

 

Родил съм се в Добруджа, във равнината,
опален от слънцето, мургав наглед,
пъпът ми е заровен в браздата,
в нива с пшеница и слънчоглед.

 

Полето за мен е концертна зала,
пълна със траки и със звънци,
с гъдулки, с гайди и със кавали,
със чучулиги и със щурци.

 

В сърцето нося тази шир голяма,
дълбоко я ора, отглеждам плод.
Във нея е баща ми, там е мама,
дедите ми и целият ми род.

 

Обичам широтата необятна.
Да вържа сноп, да ме боде осил.
С дълбоки корени съм в равнината,
нали сред Добруджа съм се родил!

 

Създаден съм да не търпя верига.
Да бъда гол/пред вас/ за мене не е грях.
Доказах го със първата си книга,
във нея аз душата си излях.

 

Не ме преследва чувство за писател.
Такава мания за мен е скрап.
Макар със словото да съм приятел
и с думи да си вадя моя хляб.

 

Юрист съм !
Образование с горчив и сладък вкус.
В Софийския завърших първо висше,
а във живота – своя втори ВУЗ.

 

От мене търсят помощ и закрила.
Не искам да приличам на Пилат.
Така съдбата ми е отредила
да бъда съдник, да съм адвокат.

 

Обикновен съм, не летя високо.
Не съм стандартен, винаги съм нов.
Тътрузя крак по път със две посоки
все същия, все Пенчо Иванов.

 

Дружа със всеки – с руснак, с американец,
но егото си не бих им продал.
Такъв ще съм винаги, все добруджанец,
замесен от нашенска, истинска кал.

 

Вървя разгърден, винаги сея,
нося във гена си орач и жътвар,
но в мене не само жито светлее
и друго има във моя хамбар.

 

Не крача самичък, до мен е жена ми,
Дева Мария от кръв и от плът,
моето нежно, но сигурно рамо,
ангел пазител във трудния път.

 

Пред вас съм, както ме е мама родила,
оголен до болка, оголен до кост,
пея високо, със всичка сила,
на слово разпънат, като Христос.

 

Не съм купешки, не съм измислен,
винаги прям, с открито лице.
Затуй и думите ми са ясни,
и стигат лесно душа и сърце.

 

И все такъв до края ще остана:
опора в труден миг като дирек,
протегната ръка, мехлем за рана
със вечното старание – да съм ЧОВЕК!

 

Далеч съм от София, от парламента,
но близо до корена на Аспарух.
Добруджа любя на степен ента,
Добрич е столица на моя дух.

 

Йовков и Хайтов и всичко родно
силно обичам във бъдното взрян.
И тази земя широка и плодна
с плуга си дописвам като роман.

 

С перо и лемеж, жарта й разравям,
аз неин наследник, потомък и син,
след всичко изречено, какво да добавя,
освен да кажа накрая АМИН !

 

Иначе, родил съм се в деня на Френската буржоазна революция, но през 1950 година в Добрич. Баща ми е участник във Втората световна война, старши лейтенант, техник на самолети. Майка ми бе работничка.

Адвокат съм с 40-годишна практика. Бивш състезател по баскетбол с изяви и в разширените състави на юношеския национален отбор на България, два пъти вицешампион за юноши с отбора на „Добруджа“-Толбухин. Женен, баща на четири деца – трима синове и една дъщеря, всичките юристи.

През 2008 година издадох първата си книга „Два казуса и много съдби“ в тираж от 3 000 бройки. Изчерпа се. Книгата съдържа две новели по 150 страници и отразява част от личния ми живот и случаи от адвокатската ми практика. Заради втория разказ „ФРАТИ“, бях поканен в град Текирдаг, Турция, от зам.-областния управител, по искане на изселените български турци – писатели и поети. Книгата се чете от българи в Италия, Германия, Македония, Кипър, Испания, Канада. Получавам символични, но ценни подаръци. По първата новела написах пиесата „Цветана“, играна четири пъти в Добрич пред препълнената зала на Младежкия дом и отделно в градовете Силистра, Генерал Тошево и Балчик. Идеята бе да се каже „Не на насилието сред младите“. Написах и роман за Добруджа – „Болката любов“ за румънското „присъствие“, сиреч издевателства и стремеж за асимилация на коренното добруджанско население. Романа издадох през 2012 година в тираж от 2 000 бройки. В момента имам 600. Написах и лично изиграх  пет моноспектакъла: „Ех, Добруджо…“ – 2010 година, „За Вас жени“ по случай 8 март 2011 година, „Българийо, една бе ти достойна зарад тях…“ по случай 140 години от гибелта на Васил Левски, „Реалност-21“, сиреч реалността в 21 век през 2012 година и „Генчо Златев на 75“ през 2014 година. Предстои шести моноспектакъл „Деница“ по едноименната новела от книгата „Брачни одисеи“. Издал съм и други две книжки „Ех, Добруджо, Добруджо…“ и „Простен да си, сине“. Изчерпани са.

 

Пенчо Иванов 2016 Korica-m

БРАЧНИ ОДИСЕИ

(преживяно и пресъздадено от един адвокат)

 

Част първа
ПРЕДГОВОР

През живота си човек среща доста неприятности. За преодоляването на някои от тях е принуден да търси адвокатска защита. Няма да е пресилено, ако река, че самото посещение в адвокатска кантора е неприятно. Все пак става въпрос за сериозни човешки проблеми, а и страхът дали ще бъдат решени не е малък, разходите- отделно.

За четиридесет години адвокатска практика съм гледал дела за убийства, грабежи, изнасилване, за собственост и делби на имоти,бракоразводни… Като към преживяванията на клиентите ми се прибавят и тези на деца, родители, близки, приятели, че и на някой друг любовник или любовница, може да стане ясно каква маса емоции са се вливали в мен. Най-трудно ми е било да се примирявам с бездушието на хора, облечени във власт, от чието благоволение и интерес зависят човешки съдби. В крайна сметка, ровейки се професионално в житейската мръсотия, и аз самият не можах да остана напълно чист.

Когато са ме питали кои дела предпочитам, отговорът ми винаги е бил: „Съдбовните“. Това понятие няма юридически смисъл. Под съдбовни дела разбирам ония, чиито резултати дават фатално отражение не само върху живота на участващите в процеса страни, но касаят значимо и съдбите на много други хора. Винаги мe е вълнувал мотивът за извършването на такива тежки престъпления като убийства, изнасилване, грабеж, измама. Изследването на този въпрос е отправната точка за работа на оперативни работници, следователи, прокурори, съдии, адвокати. Сам по себе си изисква да вникнеш в психиката на престъпника, да го разбереш. Кое го е карало да отнеме чужд живот, да ограби, да изнасили? Защо е извършил това чрез многократно намушкване с нож или насичане с брадва? Целял ли е смъртта на жертвата по особено жесток и мъчителен начин или е изпитвал панически страх от нея и именно този страх го е карал да нанася удари, дори и след настъпването на смъртта? И прочие въпроси, които подлежат на решаване, за да бъде изградена най-правилната версия, разкриване на обективната истина, а оттам и постановена справедлива присъда. Едно от най-страшните неща в живота е да бъдеш несправедливо обвинен и то с цялата мощ на държавната машина. Изпитвал съм го, макар и не във връзка с престъпление.

Много години назад, преди да бях взел решение да следвам „Право“, когато бях дете, в родния ми град Толбухин (сега Добрич) се появи слух, че от вътрешностите на едно бебе, момченце, са извадени, ако не се лъжа, единадесет шевни игли. Подозрението на разследващите паднало върху една медицинска сестра. Имала жената интимна връзка с бащата на бебето и мотивът евентуално бил любовно отмъщение, затуй че не се оженил за нея. Накрая се оказало, че иглите са вкарвани в телцето от родната му баба по бащина линия, по причина, че не й подновили името и не го кръстили на нея. Момченцето било спасено в момент, когато едната от иглите вече е била на път да прободе сърцето му. Горката медицинска сестра. Представям си как е била разпъвана и какво е преживяла лично тя и близките, които са й вярвали, докато истината излезе наяве.

Имал съм дела от категорията на „съдбовните“. След влизането в сила на Закона за земята през 1991 година видях наяве онова, което са ни разказвали нашите бащи и майки, дядовци и баби. Как по техни времена, преди повече от 70 години, хората се убивали за един синор (граница между ниви, бразда) земя. Нагледах се на кавги, бой, смразяване и отчуждаване завинаги на брат и сестра, чичо и племенници, родители и деца. Преди две хилядната година клиент на най-големия от тримата ми синове, по това време също адвокат, умря на стълбите на Съдебната палата в Добрич. По време на делото разбрал, че е изигран не от кой да е, а от родната си сестра и безвъзвратно е загубил собствената си двуетажна къща, в която бе вградил любов, енергия и младост. Оставаше на улицата с цялата си челяд. Професионално съм се нагледал на множество измамени старци, дали имота си по договори срещу гледане и издръжка, дарение, фиктивна продажба. Без да разбират смисъла на извършеното от тях, са подписвали на доверие и накрая свършваха дните си на въжето, в старчески домове или самотни, в пълно отчаяние, мизерия и покруса.

Твърдя, че повечето от бракоразводните дела са съдбовни. Защото решават съдбите на децата на разведените родители. Това в крайна сметка е най-печалното. За съжаление днес много бракове съществуват формално, на книга, за пред хората, служат просто за параван. В същност са пропити от лъжа, лицемерие, изневяра, грубост и насилие. И тъй като ще стане дума и за тях, дадох заглавие на написаното от мен „Брачни одисеи“, а не „Бракоразводни одисеи“.

 

 

Both comments and pings are currently closed.

Comments are closed.