Книга, книга… Добре, но можеш ли да затвориш живота в книга? Толкова много неща има само в един живот, толкова събития, преживявания, срещи, познанства…
Как да Ви го кажа? Такъв е и моят живот – пъстър… А хората често пъти казват за мен: славей, легенда… Вярно е, че съм легенда… То вече съм на 85 години. Славей, славей… Вярно, но колко много славеи разнасяха по света българската народна песен и продължават да го правят, за да е жива тя и след нас.
Животът ми протече много човешки и затова е „виновна“ баба ми – Елена. А може би е „виновна“ и прапрабаба ми, защото баба е била надъхана от всичко, което е взела навремето. Това е ставало в семейството, където са се практикували обичаите, говорът, диалектът и тези човешки събития са ставали така много вътре… Особено в Добруджа, в родната ми земя, която е прехвърляна, жертвана и обругавана… С моите близки и стотици хиляди добруджанци повече от две десетилетия бяхме в Румъния, но се стремяхме да живеем компактно. Ние си знаехме нашето. Почитахме чуждата държава, защото все пак живеехме там, но знаехме и винаги сме вярвали, че един ден ще се върнем пак при Майка България. Живеехме по български, мислехме на български. Песните, обичаите, говорът ни… Всичко, което запазихме, си беше наше – българско.
В живота ми имаше и тежки, и много хубави моменти. В него има страници, които и днес подминавам и се старая да не чета. Но без това не може. Винаги в човешкия живот има и по нещо неприятно, за съжаление. Така е. Не всичко върви гладко, както мислят сега младите. Има години, в които трябва много да мислиш, когато правиш една или друга стъпка. Да. Животът е сложен, пък е и кратък. Големият руски поет Александър Блок има едно стихотворение, в което донякъде оглеждам и своя живот:
Весенний день прошел без дела
у неумытого окна;
скучала за стеной и пела,
как птица пленная, жена.
Я, не спеша, собрал бесстрастно
воспоминанья и дела;
и стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла.
Еще вернутся мысли, споры,
но будет скучно и темно;
к чему спускать на окнах шторы?
День догорел в душе давно.
И при мен бе така, почувствах само, че животът ми прошумя и си замина… Това е Животът. И колко жалко, когато някои кажат, че не им се живее. А баба казваше, че докато гледецът ти гледа, все ти се живее. Трябва мозъкът ти да е болен, за да мислиш да умреш. На двеста години да станеш, пак ще искаш да живееш. Така че – това е Животът. Често пъти го разпиляваме с много ненужни неща. Правим драми от нещо, за което иначе след един-два дни няма и да си спомняме. Хабим нерви, а нервите, невроните, имат точно число. При всяко едно нервиране губиш от тях. И щом загубиш една критична част, мозъкът ти заминава. Затова човек трябва и разумно да живее.
Каквото можах, направих в моя живот. Живея и искам да живея. Някои сигурно си мислят, че просто ей така ти омръзва, но продължаваш да се храниш, спиш, веселиш. Не е толкова просто. За себе си знам, че поне изпълних това, за което съм пратена на този свят. Вярно, исках, много исках да стана лекар и днес продължавам да се интересувам от развитието на тази професия било от предаванията по телевизията, било от вестниците и списанията.
В личен план животът ми не се разви така, както съм мечтала. Понякога едно мислиш, а друго се нарежда. Но съм доволна. Доволна, че направих нещо за моята страна, за моята Добруджа. И аз като много други певци и певици, музиканти, хореографи, композитори и танцьори съм горда, че бях сред апостолите на народната песен. Не слагам само себе си. Всички. Всички стилни певци. Чрез родните песни и танци в чужбина ги накарахме да научат, къде се намира България, за да стигнат дотам, че след години да ни мислят за мистерия…
В Америка, в Япония или където и да е по света, ако имаха нашето народно творчество, нашата народна музика и песен, щяха да направят много пари. Българските бизнесмени днес не знаят как да използват този безценен капитал. Хората в чужбина не се интересуват от една разголена певица, която представя на публиката килограм силикон, един пошъл текст и елементарна музика. Тя просто няма да може да стигне до една Франция например. В кръчмите – да. Но до реномираните, до най-големите зали по света, няма да стигне. Никога няма да влезе в концертна зала „Чайковски“ в Москва, в „Ройъл Албърт хол“ в Лондон и т.н.
Ние, излизайки от България, разнасяхме частици от истинската българска съкровищница по света. Друг е въпросът, че аз винаги за Добруджа съм пяла и говорила. Например на туристическа тема… Започваме с България и стигаме до морето, до моята Добруджа, до Балчик и Албена. Една част тръгваха за страната ни от любопитството, породено от нашите разкази, а след това продължаваха да идват отново и отново, защото харесваха страната ни, древната ни култура, хората ни, музиката ни. Когато са ме питали откъде съм, отговарях: „Там, където излиза хлябът на България. Там, където и пръстта мирише на топъл хляб.“ Затова и днес казвам, че когато умра, искам в Добрич, в Добруджа да бъда погребана, защото пръстта мирише на хляб и е лека, и си в родния край. Само да не ме бутнете някъде по краищата. Искам да продължа да пея за хората. Над мене и цветенцата, и тревичките ще пеят.
Така е. Аз обичам песента. Когато много се ядосам, подхващам независимо каква да е песен. Даже понякога пея от тези, дето им казваме понеделнишки песни, мръсните песни. По традиция те се изпълняват в понеделник след сватбата. А на Бабин ден… Тогава се пеят едни такива доста солени… От тях почвам, за да замъгля тревогата, която имам в главата си. И това го правя винаги. В този тежък живот… Защо стана толкова тежък? Не знам. Дали ние, хората, си го направихме такъв. Вместо да е промяна за добро, животът ни стана по-труден. Вярно е, че доброто не става бързо. Но днес се чувствам като милиони хора несигурна. Преживявам с една малка пенсия. Срам ме е да я кажа колко е. Но орден „Кирил и Методий“ – I степен, стои във витрината ми.
Знам, че в това положение не съм само аз. Така е цялата ни гилдия и стотици хиляди мои сънародници. Споменат за някаква промяна и после всичко остава само като добро пожелание. Трудно е, но аз съм оптимист. Не знам на какво го дължа този оптимизъм, но си давам кураж. Каквото е за всички, такова е за мен. Все някак се оправям, защото знам, че не съм богата на пенсия, но съм богата на години и на голямата обич на хората, които със своята любов ме издигнаха на най-високия пиедестал.
А всичко, което съм изпяла през изминалите десетилетия, е от огнището, от мама и баба, от нейната майка, от прастари времена.
Верка СИДЕРОВА
* * *
В живота ми имаше и лоши, и много хубави моменти. В него има страници, които и днес подминавам и се старая да не ги чета. Но без това не може. Винаги в човешкия живот има и по нещо неприятно, за съжаление. Така е. Не всичко върви гладко, както мислят сега младите. Има години, в които трябва много да мислиш, когато правиш една или друга стъпка. Да. Животът е сложен, пък е и кратък.
И при мен бе така, почувствах само, че животът ми прошумя и си замина… Това е Животът. И колко жалко, когато някои кажат, че не им се живее. А баба казваше, че докато гледецът ти гледа, все ти се живее. Трябва мозъкът ти да е болен, за да мислиш да умреш. На двеста години да станеш, пак ще искаш да живееш. Така че – това е Животът.
* * *
Ние, излизайки от България, разнасяхме частици от истинската българска съкровищница по света. Друг е въпросът, че аз винаги за Добруджа съм пяла и говорила.
* * *
Когато са ме питали откъде съм, отговарях: „Там, където излиза хлябът на България. Там, където и пръстта мирише на топъл хляб.” Затова и днес казвам, че когато умра, искам в Добрич, в Добруджа да бъда погребана, защото пръстта мирише на хляб и е лека, и си в родния край. Само да не ме бутнете някъде по краищата. Искам да продължа да пея за хората. Над мене и цветенцата, и тревичките ще пеят.
* * *
Много често тези спомени изникват в главата ми. И ме питат, защо не съм останала в чужбина, защо съм се върнала в България. Какво да правя в чужбина бе, хора? Къде там ще намеря детските си спомени, моите България и Добруджа? Какво ще правя там? Вие знаете ли, че дето си се родил, там и пепелта ще те топли? Колко много пъти са ме карали да остана във Франция и къде ли не! На това аз отговарях, че се връщам там, където е детето ми! Връщам се в земята, където лежат майка ми и баща ми, дедите ми. И там искам да бъда наистина.
* * *
Така искам да стане и с живота ми. Нищо в него не искам да се пресилва. Да остане такъв, какъвто го живях… Така е безценен за мен. Иначе не е моят живот… Това е. Какво повече. Това можах, това дадох. Това можах да направя за Добруджа.
Често ми казват, че съм далеч, че не ходя често в Добруджа. Знаете ли на какво прилича това моето, че аз съм тук, в София. Прилича на един влюбен човек, чиято голяма любов не е при него, но го обича и умира за него. Това е Добруджа за мен. Затова нека не ме съдят. Такава е била съдбата ми. Да стигна до най-високото място на народната песен. В националния ансамбъл, защото, ако ансамбълът беше в Добрич, мене София не ми трябва… Но той беше в София. Тук бях просто задължена да бъда.
* * *
Мама винаги е била с мен. Даже и след смъртта си. Винаги ми е трябвала. Когато бях дете, ми трябваше, като станах момиченце – ми трябваше, като се омъжих – също, като останах сама с Митко – пак нищо и никой не можеше да я замени. Така е. Майката трябва, докато си жив. Това не се отнася само за мене. Това е едно общо правило. То е човешко. Мама е най-най- на света. Мама е като Добруджа, мама е като България.
* * *
Много жертвах за ансамбъла. Така стана, че останах сама, но песните и работата ми запълваха целия живот. Дадоха ми много. Дадоха ми хляба насъщен и духовната храна. И сега някои може би ще ме попитат, защо не съм останала в Добруджа да пея. Те трябва да знаят, че прославих добруджанската песен от най-високото място. Ансамбълът беше държавен и национален и бе в София. Ако беше в Добрич, щях да остана там.
* * *
В ансамбъла заварих като солистка голямата Вълкана Стоянова. Винаги съм казвала, че в пирамидата на певците тя стои най-високо. Над нея има само въздух и Господ. Друго няма. Толкова достойно пееше. Взех много от нея. От начина на пеене, от начина на държание. Много взех и затова бяхме и приятелки. Много я уважавах и бях близо до нея до последния й дъх. Тя като застанеше на сцената и като запее, беше като една България!
Тя беше примадоната на ансамбъла. Като нея не знам дали ще се роди такава певица. Такива рядко се раждат. Не може да не признаеш нещо, което е над тебе. Щом аз съм вземала от нея, значи е имала в повече.
* * *
Няма да забравя на един концертите как една стара, ама много стара жена, бе дошла да слуша песните… Пеем „Години, години” и виждам как едри сълзи се стичат по лицето й. Като застана една буца на гърлото ми… Не мога да продължа песента… Кой знае какво й е било на тази жена, защото човек не забравя някои неща, макар и на стари години. В тези години и преди това нещата са ставали по друг начин. Тя цялото си сърце е давала на един човек. Това няма да го забравя. Аз пея, а сълзите й текат. Има такива моменти, когато не можеш да заплачеш и някакъв спазъм те хваща за гърлото.
* * *
Веднъж пях на едно място и една възрастна жена стана да ме поздравява, хвана ме и изведнъж ми целуна ръката. Аз изтръпнах, стана ми студено на гърба, притесних се и й казах: „Лельо, защо ми целувате ръцете?” А тя ми отговори: „Целувам ти песните, моето момиче!”
* * *
И още нещо за песните ми. В тях всичко е толкова хубаво. Казвала съм нищо да не ми се притуря към тях. На песните няма да притуряте. Баба като ми даваше песни казваше: „Слушай какво ще ти кажа, като ти казвам песни, няма да ги изкилиферчваш. Както ти казвам песента, ей тъй ще ми я запяваш”. И аз добре, че съм била… ушенцето ми хванало… от няколко пъти като ми я изпее аз вече… И тя ми казва: А така, ей тъй ще пееш песента… Няма да я измудряш… Да знаеш. И за себе си не искам притуряне. Аз съм просто добруджанка…
* * *
Имах най-добрата свекърва на този свят. Да. Парадокс. Тя ми е гледала детенцето, тя ми го е възпитала по български. Възпитала го е по всичките традиции. Аз я имах за мама! Защо? Защото до момента, когато се омъжих и отидох в селото на съпруга ми, дълги години не бях произнасяла думата „мамо”, защото нямаше на кого да я кажа. Това ми дойде като мехлем за душата. От първия ден започнах да се обръщам към нея с „мамо”. За първи път след като загубих мама. Много добра беше. На нея можех да разчитам за всичко.
* * *
Какво мога да кажа за религията? Не съм атеист, но не съм и фанатично религиозна. Просто вярвам в доброто. Вярвам, че има някакъв човек, има го християнството. Ами 10-те божи заповеди… За мен това е Конституцията на човешкия род. Десет божи заповеди: Не прави това, не прави онова… Ако тази Конституция беше в действие постоянно, ако се спазваше, нямаше да има войни, лошотии, глад…
ЗАВЕЩАНИЕ
Ех… Това е. Какво има в този толкова дълъг живот? Преминах през много перипетии, със стотици песни, с толкова много срещи, с толкова много вълнения и преживявания… Как можеш един такъв живот да го затвориш в една книга?! С толкова радости, често пъти и с много сълзи… Това е моят живот. Cest la vie! Виж природата или този добър човек, както го наричат, Господ, разпънали го на кръст, защото бил добър. Защото в началото било „Осанна”, а после „Разпни го”. Той ли ми е дал всичко това, не знам. В живота има неща, които човек не може да си обясни. Не зная всичко. Прав е философът, като казва: „Аз знам, че нищо не знам.” Но това, което знаех аз, бяха песните, моите добруджански песни.
Ето, виждате ли, както казва в едно свое стихотворение Недялко Йорданов: „Какво търси това младо сърце в това старо тяло…?!” Защото единственото, което не остарява, е сърцето. С всичките си щения сърцето не остарява и на човек му се живее, докато гледецът му гледа.
Много пъти съм казвала, пиша го и сега, че като умра, искам в Добрич да бъда погребана… Там да е моят роден и последен дом. Ако може и ако съберат пари, защото аз нямам, на паметничето ми искам отгоре да има едно птиченце с отворена човчица и да бъде на място, където хората минават и аз да им пея… Това е последното ми желание. И колко много боли, когато трябва да се разделяш с белия свят. Боли, боли, боли…