Енчо Димитров е роден на 1 ноември 1953 г. в село Телериг, Добричка област. Завършва Техникума по механизация на селското стопанство в Добрич. Работи на Курската магнитна аномалия в бившия Съветски съюз. От 1976 г. живее и работи в Балчик. През 2011 година подготвя и издава книгата „Във времето на вековете“ – първа част, родоведско проучване. През 2012 година излиза от печат и втората част на книгата. Сборникът с разкази „Гласът на кръвта“ излиза през пролетта на 2013 година. „Песента на гугутките“ е неговият втори сборник с разкази. Член е на литературен клуб „Йордан Кръчмаров“ при народно читалище „Паисий Хилендарски“ в Балчик.

 

ГЛАСЪТ НА КРЪВТА

разкази

 

ГЛАСЪТ НА КРЪВТА

 

С настъпването на месец март Ана с изненада разбра, че ще има дете. Отначало не й се вярваше, но не след дълго стана ясно, че няма лъжа. Изпадна в паника. Чудеше се какво да прави. Вече имаше две – момче и момиче, а сега и трето… „Майко мила! – мислеше си с тревога тя. – При тая беднотия и гладория, още едно…“

Ана сподели притеснението си с мъжа си, но той изобщо не се замисли, а и каза:

– Голяма работа. Ние като сме пет, какво?

Това му заключение още повече я сломи. Ами какво ще кажат дружките й! Те всички имаха по едно, по две деца, а тя – три. Имаше да я одумват и да й се смеят зад гърба. Как ли не се моли на мъжа си да отидат до болницата в града и да го махнат, но той остана непреклонен.

Докато траяха тези препирни и тревоги, времето напредваше. Край на всичко това сложи свекърва й. Тази доста властна жена една вечер, както се бяха наредили всички около софрата и вечеряха, просто и ясно отсече:

– Толкова внуци изгледах и това ще отгледам, а вие ще работите.

 * * *

 Ана имаше двама братя. И двамата обичаха много сестра си. По-малкият беше с две момчета, а по-големият… Той, горкият, бе нещастен. Две деца му се родиха, но и двете починаха още като бебета, а тя, нали е сестра, истински му съчувстваше и тъжеше за него.

 * * *

 В първия ден на ноември Ана роди. Беше момче. Малкото му пухкаво бяло телце и голямата глава напълно говореха, че детето носеше чертите на нейния род. Двете й по-големи деца много се радваха на малкото си братче. Постоянно щъкаха около майка си, когато го къпеше, особено момиченцето, все гледаше да го пипне. Когато свекърва й го вземеше в ръце, децата току я дърпаха за полите и подпитваха:

– Бабо ма, бабо! Как ще се казва бебето?

– Ами-и-и… Кратунчо… – отговаряше им тя и те огласяха цялата къща с веселия си смях.

 * * *

 Зимата се оказа много студена. В къщи печката гореше денем и нощем. Една вечер, след като сложи децата да спят, Ана излезе навън. Загледа се в небето. Беше безоблачно и гъсто осеяно със звезди, които блестяха със своята ярка, но студена светлина. За миг Ана видя две падащи звезди. Проследи ги с поглед и се зачуди какво може да означава това. Когато следеше посоката на втората, забеляза как звездата мина над къщата им и не се видя повече. В това време от комина излетяха няколко искри. „… Сигурно мъжът ми е сложил дърва в печката! – помисли си тя и продължи да наблюдава звездите.“ Изведнъж от комина лумна огън. Той изви огнения си език нагоре в безветреното небе и започна да се разпада на едри главни. Те падаха върху керемидите на покрива и продължаваха да тлеят. Ана се стресна. „… Какво става? – запита се тя. – Нима е пожар? Ами децата?“ Сама не разбра как връхлетя вкъщи и на пресекулки съобщи за пламъка. Свекървата и мъжът й се втурнаха навън, за да видят какво става. За късо време тримата успяха да загасят запалилите се в комина сажди. Пожарът беше избегнат. Докато трите й дечица спяха своя детски сън, тя непрекъснато наблюдаваше ту комина, ту тях. Те така и не разбраха каква страшна опасност бе надвиснала над всички.

Беше превалило полунощ, когато се успокоиха и си легнаха. Изтощени от напрежението, заспаха бързо. На разсъмване малкото проплака. Беше се подмокрило и огладняло. Ана го взе, препови го и го сложи на гърдата си. То лакомо засука. Беше станало вече човек на три месеца и млякото от едно кърмене взе да не му стига. Щом стомахчето му се залъга, то заспа. Сега вече и тя можеше да си подремне за час.

Тъкмо се беше унесла в дрямка, когато малкото отново изплака. „Май няма да се спи и тази нощ!“ – помисли си тя и се зае да прегледа пелените.“ Беше сухо, а продължаваше да плаче. Тогава го положи на гърдата си и то още по-лакомо от първият път я задърпа. Детето сучеше и плачеше. Изведнъж Ана се осъзна. Кърмата й беше спряла. „Боже, ами сега? – съвсем се притесни тя. – Откъде мляко по това време.“ Все така притеснена, тя го полюшваше на ръце и се разхождаше из стаята с напразната надежда да го приспи. Другите й деца спяха спокойно: голямото – при свекърва й, а малкото – в креватчето си.

Печката отново се разгоря. По тавана заиграха огнени зайчета, които осветяваха стаята. На тази светлина погледът и едва различи останалия върху долапа след вечерята хляб. Проблесна й спасителна мисъл. Бързо отчупи хапчица от хляба, сложи я в устата си и я задъвка. Дъвка доста дълго, след това порови из долапа и намери парченце халва. Сложи и него в устата си. Заедно с хляба те бързо се превърнаха в мека, кашеста топчица. Положи част от сдъвканото в края на дюлбена си, зави го на топчица и бутна този своеобразен биберон в устата на детето. Почувствало притока на храна, то замълча и се успокои. След малко Ана накваси с вода просмуканото топче и то отново стана сочно. Така, залъгало глада, детето заспа и спа, докато хубаво се развидели. Много пъти след това детето яде такава храна, докато кърмата на майка му отново слезе.

В такива грижи изминаха и следващите три месеца. Дойде пролетта, а с нея и полската работа. Свекървата на Ана изпълняваше обещанието си да гледа малкото, а тя тръгна с мъжа си да работи по полето.

 * * *

 Изминаха около две и половина години оттогава. Големият син на Ана тръгна на училище, а момиченцето – на детска градина. Малкият, под надзора на всички вкъщи, растеше и често ги разсмиваше с детската си неопитност и любопитство. Завършила с отличен прогимназия, Ана много обичаше книгите. Сега тя често четеше вечер на децата си, особено през зимата, било приказка, било нещо историческо. Те пък бяха като попивателна. Всичко запомняха.

Братята на Ана, макар че живееха в съседното село, често я навестяваха. Големият неведнъж ги беше молил да му дадат момиченцето за осиновяване. Така са правили и правят много хора, казваше им той. Двамата мълчаха, защото не знаеха какво да му отговорят, за да не го обидят. Ана страдаше за брат си и сякаш беше склонна на такава постъпка. Нали детето нямаше да е в чужди хора. Щеше да ходи, за да си го вижда често, но не можеше да реши сама.

Веднъж беше насаме с момиченцето си и уж между другото го попита:

– Ти, мамина хубавица, искаш ли да станеш дете на вуйчови си? Ще живееш при тях, но… ще си идваш и при нас… на гости?

Малката я погледна хем изненадано, хем с уплаха и с чистата си детска наивност и отговори с нещо, което тя бе чела и разяснявала на децата си:

– Искаш като онова дете, да ме дадеш на чуждо село аргатин… при чужди хора…, на чужд хляб… – едва изрече от заседналата на гърлото й буца и заплака.

Сякаш с вряла вода поляха сърцето на Ана. Не можеше да намери думи, за да утеши наранената детска душа. Не помагаха нито прегръдките, нито целувките…

 * * *

 Изминаха още няколко месеца. Най-малкото й дете беше взело да говори вече свързано. Ана продължаваше да мисли за брат си. Чудеше се как да му каже, че момиченцето й не иска да се дели от къщи. Вярно е, че той много се радваше на децата, но би ли могъл да разбере детската душа на това не малко вече дете. Правеше опити да подпита и най-малкото дали иска да живее при вуйчо си, но детето явно не можеше да осъзнае какво се иска от него, не обръщаше внимание на думите й и продължаваше с детските си занимания. „С него сякаш ще бъде по-лесно“ – мислеше си Ана, но сърцето и се свиваше от някакво непознато до сега чувство. „Ще го оставим уж на гости, да посвикне с тях, а после… може и да го осиновят.“ Такива мисли често я спохождаха, но не смееше да ги споделя с мъжа си.

И ето, че провидението сякаш й дойде на помощ. Свекърва й падна и си счупи ръката. Не можеше да се грижи за малкия и се наложи да го заведат при майката на Ана, за да го гледа известно време. Тя живееше заедно със семейството на брат й, та Ана се надяваше, че малкият ще свикне и с него.

Изминаха три недели от раздялата с детето. Един ден тя се качи на автобуса и отиде да го види. Стори й се пораснало. Въртеше се около майка й, а на нея не обръщаше никакво внимание. Тогава Ана се опита да го прилъже с бонбони. Бръкна в джоба на роклята си, извади една бонбона и я подаде на малкия. Той посегна, взе бонбона и пак се върна при баба си. Ана направи така няколко пъти, но детето не скланяше да отиде при нея. От това хем и стана обидно, хем си помисли, че моментът е подходящ да го даде на брат си. Все още беше малко. Наистина вече изговаряше ясно: тати, мама, баба и други думички, но още не можеше реално да преценява нещата.

Така, твърдо решена да намери подходящ момент и да поговори с мъжа си по този въпрос, Ана се прибра при семейството си.

Изтърколи се близо месец. Вкъщи все повече се чувстваше липсата на най-малкия член на семейството. Сякаш домът им беше осиротял. Една вечер свекърва й пред всички подхвърли, че трябва да приберат детето.

– Нека постои още малко при мама! – рече й Ана. – Така и ръката ти по-добре ще заздравее, а и то няма да ти пречи.

Старата я погледна изпод вежди, но нищо не й каза.

Щом си легнаха вечерта, Ана сериозно заговори на мъжа си да дадат малкото на брат й, за да го осинови:

– То е още малко и нищо не разбира. Вече не ни търси и съвсем ще ни забрави…

Чудеше се какво да каже на мъжа си, само и само да го склони, като буквално не вярваше, че е в състояние да изрече такива неща за детето си.

– …И даже не ни познава? – сякаш продължи нейните думи мъжът й.

– Да! И в мен не иска да идва – вече малко по-несигурно добави Ана.

От този момент нататък мъжът й се затвори в себе си. Не говореше много, много. На софрата сядаше, колкото да е с всички. Хапваше набързо и ставаше. Ако не бяха нощите, изобщо нямаше да стои вкъщи. Не го свърташе там…

 * * *

 Десетина дни след този нощен разговор, мъжът на Ана замина по работа в града. На връщане слезе от автобуса в селото на тъща си. Беше му много мъчно за детето. Къщата й се намираше в ниската част на селото и той с препълнена от мъка душа заслиза по нанадолнището. Щом стигна, прескочи каменната ограда и след десетина метра се озова в предния ъгъл на къщата. Застана там и някак скришом се заоглежда наоколо. Видя, че тъща му шеташе пред вратата, а малкият се чуваше да бърбори нещо отвътре. Сякаш почувствала нечие чуждо присъствие, тя се обърна и с изненада видя зет си в ъгъла, почти да вратата. Трепна и почти шепнешком тревожно го попита:

– Какво стана? Защо дойде?

– За да си видя детето… – отговори й той, без да съзнава, че говори високо.

– По тихо! Ще те чуе…

Но детето беше чуло вече гласа му и като дойде до вратата, попита баба си:

– Кой, бабо? Кой тука, бабо? – говореше то по детски и подало главичка навън от вратата видя баща си. – Тати! Тати-и-и… – изтръгна се с плач следващата дума от устата му и протегна ръчички.

На бащата едва не му призля. Изскочи от прикритието. Спусна се към детето и го взе на ръце. Притисна го силно до гърдите си, сякаш се страхуваше, че някой ще го изтръгне от ръцете му. Обърна се почти кръгом и без да продума повече нито дума, си тръгна за дома.

Как се добра до село той не помнеше, но в душата му отново бе празник. Струваше му се, че и слънцето по-силно грее.

Но така ли беше в душата на Ана? Видимо с връщането на най-малкия член от семейството радостта отново се върна в дома й. Едва сега тя напълно осъзна с какъв голям грях се беше натоварила и щеше да го носи до гроб.

 

Щяха да минат много години, докато един ден онова малко дете изрече: „Простено да ти е, майко!“

 

 

 

СЪДБА

 

 

Декемврийският сняг покри всичко. Бялата му пелена надви сивотата и придаде тържествен вид на града. На места от навяването се образуваха малки снежни преспи, в които малчуганите газеха и ровеха с крачета. Веселата им глъчка се чуваше надалеч. Димът от комините на околните къщи излизаше стремително нагоре, което бе знак, че времето ще се влоши, но като набереше няколко метра височина, северният вятър го подгонваше към морето и той се разсейваше.

Сред общия поток от хора на улицата, един мъж, среден на ръст, бързаше и често поглеждаше часовника си. Инженер Горан Добрев почти подтичваше. Страхуваше се да не закъснее и с това да се изложи пред колежката си. От вчера не беше на себе си. Един немаловажен въпрос не му даваше мира. Той настойчиво се нареждаше на първа линия в съзнанието му и чакаше отговора си. Ето, сега пак: „Да опитам ли отново?“ Хем му се искаше, хем не беше сигурен. Страхуваше се. Страхът му идеше от там, че не му провървя в живота, а търсеше втори шанс.

Разделиха се с жена си, въпреки че много я обичаше. Наистина, тогава малко набързо се ожениха, но и такива неща се случваха в живота. Няколко месеца след сватбата, тя усети, че е влюбен до уши в нея и започна да използва тази слабост за разни прищевки. Въртеше му доста гадни номера, което го изнерви. Опита се да й намекне, че не бива да си играе с чувствата му, но… не беше разбран. Не това очакваше от брака си с нея той. Игрите й продължаваха. Не беше ден-два. Много горчилка се събра в душата на Горан. Това се отрази и на работата му. В службата го гледаха с недоумение. Понякога без нищо избухваше, а когато се опомнеше, искрено съжаляваше. Опитваше да се извини, но скоро всичко се повтаряше. Как и на кого можеше да обясни, че има проблем, пък и… имаше ли смисъл. За съжаление тя се оказа жена с лек характер, а той твърде късно го осъзна. Започна да му демонстрира самочувствие, без да има някакво покритие. На всичко отгоре инатлъците й нямаха край. За всяко нещо тя обръщаше на опак нещата. Стана брутална. Дори не си подбираше и думите, когато разговаряха.

Ето че и развръзката дойде. С присъщата си безпардонност, една сутрин, когато Горан тръгваше на работа, тя от леглото му заяви:

– Днес се прибирам при нашите. Не си прави труда да ме търсиш. Ще заведа дело за развод и всеки по пътя си.

Горан трепна. Върна се в спалнята и я погледна въпросително.

– Да. Правилно ме чу. Разделяме се. Нямам нужда от недодялан партньор в живота си. Ако един ден реша да се омъжа повторно, той ще бъде човек с дадености, които изпъкват още на пръв поглед. Ще бъде човек, с когото мога да се покажа пред хората…

Той се обърна и напусна апартамента, за да не слуша останалата част от характеристиката си. Не можеше да повярва, че изреченото се отнася за него.

През целия ден не можа да се успокои. Не беше за вярване. Къде остана онова време, когато я носеше на ръце, сърцето му пееше, а тя се разтапяше от удоволствие. Въпреки неголямата си заплата, не пропускаше подходящи моменти, в които гледаше да я зарадва с някое подаръче.

След работа, още щом се прибра, разбра, че бе изпълнила заканата си… Гардеробът беше разхвърлян, леглото – неоправено, чиниите – натрупани в мивката неизмити.

Горан излезе навън да се разходи, за да се успокои и събере мислите си. Пред блока, срещу него се зададе леля Гинка, съседката. Тя знаеше всичко: какво става не само във входа, но и в целия блок. От нея разбра, че е дошъл някакъв кестеняв мъж, долу-горе на неговата възраст, но по-висок. Двамата натоварили багажа в една жълта кола и заминали.

Прибра се съкрушен. Много му беше дотегнало това неразбирателство. Сега, като гледаше дома си празен, му стана още по-тягостно и очите му се напълниха със сълзи. Чувстваше, че я обича, ала каква полза! Тя явно отдавна си беше поставила за цел да го напусне, но го криеше. Така изкусно го беше заслепила, че не можа да я заподозре дори в измяна. Сега вече завесата беше свалена напълно и всичко се изясни. Добре, но оттук нататък – накъде? Как ще я кара? А дали не е някоя от поредните й игрички? Кой знае какво си беше наумила и сега се мъчеше да го стресне, за да не откаже да изпълни приумицата й.

Започна да разчиства из стаята и да поставя всяка вещ на мястото й. Усети, че повече се застояваше над тях, отколкото да ги прибира по местата им. Тогава Горан отвори барчето, наля си коняк и го изпи на екс. Алкохолът му помогна да се поотпусне от напрежението. Включи телевизора и се загледа. Искаше да чувства, че има някой около него. После отново се залови да прибира и мие. Докато вършеше всичко това, времето се изтърколи неусетно. Погледна часовника. Минаваше полунощ… Успокои се, защото следващият ден бе почивен. Щеше да си отспи, ако го хванеше сън.

Изминаха десетина дни. Горан Добрев почна да свиква с мисълта, че жена му вече не е при него. Въпреки това не беше спокоен. Очакваше поредния удар от нейна страна. По средата на работната седмица в предприятието пристигна призовкар от съда и му връчи призовка.

Нямаше лъжа. Предстоеше бракоразводно дело. Беше изненадващо бързо. Жена му не си губеше времето. Два дни след връчването на призовката пристигна и адвокатът й. Човекът беше възпитан и след като си поговориха посъветва Горан как да действа:

– Вижте какво ще Ви кажа, Добрев. Разбрах какъв човек сте и това, което иска клиентката ми, няма да стане. Защото искам един ден, като Ви срещна, да се поздравим като хора. Знайте, че много рядко ще намерите мои колеги, да постъпят като мен. Препоръчвам Ви да замените жилището си с по-малко и да се разведете по взаимно съгласие. Така съдът ще вземе Ваша страна, още повече че ще живеете във ведомствено жилище. Сигурен съм, че и адвокат няма да търсите. Нали? Но Ви моля, не споделяйте с никого съветите ми! Не искам съпругата Ви да научава, че съм взел Ваша страна.

– Добре – рече Добрев. – Ще Ви послушам и дано се окажете прав!

– Мисля Ви доброто. Искрено Ви съжалявам. Направете казаното от мен в най-скоро време, защото апетитите на жена Ви са големи. Предупреждавам Ви, че това ще я изкара от релси. Бъдете готов и се въоръжете с търпение! Тя има до себе си доста добър съветник, а аз не искам да участвам в мръсната им интрига.

С това разговорът им приключи, но грижите на Горан не станаха по-малки. За няколко дни той намери семейство с две деца, живеещи в гарсониера, поговори с тях и направи замяната. Оформи бързо всички документи и зачака датата на делото.

Седмица преди делото на портала на предприятието го повикаха. Горан отиде да провери защо го търсят и видя жена си Надя. Изглеждаше още по-слаба, направо кльощава. Вързаната й на опашка кестенява коса подчертаваше това. Нервно ходеше напред назад и беше готова да прегази всеки, който се изпречеше на пътя й.

– Ти какви номера ми погаждаш? – започна тя още с пристигането му. – Мислиш, че ще се отървеш ли? Заменил си жилището с по-малко, за да се измъкнеш лесно. Няма да стане твоята! Ще се наложи да ми плащаш и обезщетение, драги. Ще те съсипя. На това отгоре и едно дете не можа да ми направиш…

Последните й думи се забиха като нож в сърцето му. Успя да се овладее. Не й каза нищо, а се обърна и отиде в стаята си.

Дълго стоя седнал пред работната маса, обгърнал глава с двете си ръце. Защо му каза такива думи Надя. Той нямаше вина и тя го знаеше. Няколко пъти ходи на различни места, за да се тества. Тестовете се оказаха положителни. Мъката отново разлюти едва зарасналата в душата му рана. Откъде можеше да знае той, че жена му е направила два аборта, после си постави и спирала, а днес го изкара и негоден за бащинство. Искаше да го уязви по някакъв начин – добре, но не и по този. Това беше много подло от нейна страна.

Горан поседя още известно време, след което отиде при директора и поиска да си вземе отпуск до деня, в който щеше да се разглежда делото. Директорът беше в течение на семейните му неприятности и му разреши.

До началото на делото Горан беше атакуван още два пъти от Надя. Не беше глупав човек и знаеше, че тя го прави, за да го нарани, защото от ръцете й се изплъзваше доста солидна сума пари, които се надяваше да получи след развода.

На процеса пристигна със спуснати коси, оформени във вид на листо, с направена с молив изкуствена бенка на лявата скула, облечена в блуза с оголено рамо и къса поличка. Като демонстрираше пълното си безразличие тя застана до адвоката си.

При повикването Горан се яви в сив, летен панталон и бяла тениска. Заяви, че няма адвокат и помоли да дадат ход на делото. Желаеше разводът да бъде по взаимно съгласие и ако е възможно да приключи по-бързо. Не изяви никакви претенции и искания към съпругата си. Оттегли се встрани и зачака. Наблюдаваше как Надя упорито шепнеше и спореше с адвоката си. Нервно потропваше с крак, но в крайна сметка спорът им приключи и адвокатът помоли за разтрогване на брака по взаимно съгласие. След изслушването, съдът спази процедурите и даде срок за произнасяне на присъдата, за което щеше да ги уведоми писмено.

Още на втората седмица след развода Надя се омъжи и то за човек, който му се пишеше приятел. Едва тогава Горан успя да навърже нещата. Стана му ясен целият сценарий на поведението й. По характер новият й партньор беше не по-малко надменен и арогантен от нея. Авантюрист и сметкаджия, той очакваше да измъкнат малко пари от това дело за безгрижното им живуркане, но не се получи. Срещна ги веднъж, наскоро след женитбата им. Вървяха хванати за ръце и сякаш светът беше само техен. Фалшивото и у двамата си личеше още тогава, особено за човек, който ги познава. Поживяха два, три месеца и се разделиха. Той се върна пак при семейството си, както правеше винаги, а тя при родителите си.

Колкото Горан не искаше да знае нищо за нея, толкова в очите му се набиваха фрапиращи истини. След раздялата си с втория възлюбен, Надя за кратко се събра и живя с още двама. Не беше за вярване, но всичко се случваше наяве, пред очите му и това страшно го тормозеше. Сякаш той беше виновен. Толкова закъса с нервите, че стигна до лекари. На последния преглед неврологът го предупреди, че трябва да се щади, защото е на ръба на срива. При една по-силна емоция можеше сериозно да пострада.

 

От около година Горан се чувстваше по-добре. Мобилизира цялата си воля, за да вкара живота си в релсите. Живя сам четири години, но самотата взе да го притиска. Не му се искаше да остава самотник, а и вече не беше много млад. Наближаваше четиридесетте. Чувстваше, че има нужда от близък човек. От човек, за когото да се грижи, човек, който да го зачита, с когото да прекарва дългите нощи. Просто искаше да бъде полезен на някого. И точно за това бързаше сега. Да се срещне… с Мария.

С нея се запознаха скоро. Тя живееше в съседния град и работеше в предприятие, сродно на неговото. Доскоро отношенията им бяха чисто служебни. Като технолог често й се налагаше да търси професионалното му мнение и съвет по някои въпроси. Когато разбра, че е разведена и има тригодишно дете, Горан сериозно се замисли. Мария му харесваше. Събра кураж и в края на една работна среща я попита:

– Колежке, може ли един личен въпрос?

– Разбира се, Добрев – отвърна тя и го погледна въпросително.

– Мислиш ли да се омъжиш повторно? Знам, че е много лично, но това ме вълнува и затова питам.

Лицето на Мария стана алено. Тя наведе смутено глава, помисли малко и отговори почти като на шега.

– И да, и не… Минавало ми е през ум, но сериозно не съм мислила. Защо ме питаш, Добрев, да не би да ми предлагаш?

– Да – сериозно рече Горан и я погледна в очите. – Би ли се съгласила да се омъжиш за мен?

От това внезапно предложение и стана чак горещо.

– Знаеш ли, Горане – обърна се тя за първи път към него с малкото му име, – поласкана съм от предложението ти, но аз не съм сама… имам дете. Момиченце е. Трябва да помисля и за него…

След тези думи Мария си тръгна. Горан не беше отблъснат, но не получи и утвърдителен отговор. Стори му се, че и тя като него се страхува от нещо.

Вчера Мария внезапно го потърси по телефона. Каза му, че иска да се срещнат и поговорят. Това много го зарадва. Сякаш му вдъхнаха свежи сили. Почувства се окрилен. Уговориха си среща. Тя щеше да дойде. Между тях все още нямаше нищо, а Мария не искаше да дава храна на злите езици в малкия им град, които и без това не спираха.

Ето, че сега Горан почти тичаше към центъра на града. Идеше му да литне. Като мина край цветарския магазин, се отби и купи букет хризантеми. Така с букета в ръка се отправи към мястото на срещата. Не беше изминал и десетина крачки от цветарския, когато чу зад гърба си познат глас да го вика:

– Горане, Горане…

Горан се обърна и остана стъписан. Беше Надя. Откакто се разделиха, не беше го потърсила нито веднъж. Бившата му жена се приближи до него, от което лицето му пламна. Сърцето му подскочи от негодуванието, което го беше обзело само за секунди, но успя да се въздържи, за да не избухне, и глухо я попита:

– Какво искаш?

– Горане! – погледът и се заби в хризантемите. – Горане…, сгреших много. Искам да се върна при теб!

Горан я изгледа изненадано, защото тя никога не признаваше грешките си.

– Много си закъсняла – отсече той. – Защо не опиташ да се събереш с някого още един път, може да ти провърви… Ти търсиш партньор с дадености, доколкото знам. При мен ги няма.

– Горане, не ме отпъждай! Отчаяна съм. Иде ми да се убия… – изхлипа тя.

Едва сега той се вгледа в лицето й. Въпреки грима, то изглеждаше повехнало. Няколко бръчки се бяха наместили на него така, че както и да се стараеше да ги прикрие с гримовете си, те все повече личаха.

– Не си струва. И аз останах сам сред разхвърляната стая и натрупаните и неизмити чинии, но не се отчаях – заговори вече по-спокойно Горан, като първоначалният пристъп на гняв и омраза вече беше отминал. – Животът е хубав, но… Довиждане, аз нямам време за приказки. Живей си живота. Поне това го умееш. Пробивна си. Скоро може да завъртиш главата на някого. Е-е-е, не му завиждам.

Сега вече видимо по-спокоен, Горан се обърна и забърза. Сам не можа да разбере, как образът на Мария измести от ума му тази неприятна среща. По гърба му преминаха тръпки. Ставаше студено. Погледна часовника. Имаше аванс от пет минути и притеснението му се стопи. Огледа се наоколо, като се чудеше къде да застане и внезапно се сепна. На десетина метра пред него стоеше Мария и потропваше с крака, за да ги стопли. Почувства се гадно. Кой знае от колко време го чака, а тя пък като го видя се усмихна и му помаха с ръка. Прошарената коса и усмивката й придаваха особен чар. По нея нямаше никакъв грим, а от лицето и струеше светлина. Никога не беше я виждал такава. Каква огромна разлика имаше между нея и Надя, въпреки че Мария бе с три години по-възрастна. Сега пред него стоеше не колежката, с която сътрудничеха, а някаква съвсем непозната жена. Първоначално той се смути, но бързо се овладя, усмихна се и й каза:

– Извини ме! Накарах те да чакаш, а това е за теб – и й подаде цветята.

– Благодаря – изрече Мария и на свой ред се смути. – Не беше нужно… чак такова внимание! Не съм го заслужила.

– Нищо, нищо. Откога си тук?

– Ами… почти два часа – отговори тя, като погледна часовника си. – Оказа се, че графикът на автобусите е променен заради времето…

– Два часа?! На този студ! Та ти си замръзнала! Хайде на топло в кафето!

– Ходих там, но е затворено, пък и се страхувах да не се разминем.

– Но тогава… какво ще правим?

– Не зная!

Горан съвсем се обърка. Усети, че се изчервява от притеснение. „Ама и аз съм един. Трябваше да обмисля предварително всичко, и време имах. Сега какво ще си помисли Мария за мене. Мъж. Пфу. А и оная, и тя взе, че ми се изпречи на пътя, сякаш акъла ми изпи – помисли си той за бившата си съпруга.“

В очакване на някакво решение, Мария безпричинно оправяше букета и леко потропваше с крака, за да се стопли.

– Мария, като начало ще ти предложа нещо, но не зная дали ще си съгласна!

– Ами предлагай – да видим! – рече тя.

– Хайде да те заведа до моята квартира… Докато се стоплиш, а после ще решаваме какво да правим?

Тя го погледна. Не й изглеждаше на човек със задни мисли, но все пак!

– Приемаш ли? – със съвсем сериозен тон я попита Горан.

– Не зная! За пръв път се срещаме така, извън рамките на служебните задължения и направо в квартирата, а и не се познаваме толкова добре. Не е много редно…

– Но ти си премръзнала и може сериозно да се разболееш. А докато си ме чакала, аз се излежавах на топло. Хайде, не се бой! Тръгваме ли?

– Добре! – съгласи се Мария и брадичката и потрепери от студ.

Горан повика чакащото наблизо такси.

Въпреки че в квартирата беше топло, Горан включи отново печката. Мария трепереше. Това го обезпокои. Той отиде до банята, напълни леген с топла вода и сипа в нея малко сол. Често практикуваше така. Внесе го в хола и го постави пред краката на гостенката си.

– Натопли си хубаво краката и ще се успокоиш.

Тя го погледна с благодарност и се усмихна.

– Ще те помоля да излезеш, докато си събуя чорапогащника!

– Не се безпокой – отвърна й Горан. – Аз ще отида в кухнята, за да приготвя нещо за ядене, а ти в това време се оправяй.

Той хлътна в кухнята и от време на време се чуваше как подрънква съдовете. Мария притегли фотьойла до печката, съблече палтото си, закачи го на закачалката в коридора и като събу чорапогащника, потопи вкочанените си крака в топлата вода. По гърба я полазиха тръпки и тя потрепери. Не беше очаквала такъв обрат на нещата. „Дали винаги е толкова внимателен и грижовен? – запита се тя.“ Огледа хола още веднъж. Отначало й се видя разхвърляно, но сега й се стори, че всичко си беше поставено на място. „Наистина, какво не е на ред тогава? – продължаваше да умува тя. – Ами, че то било много просто! – упрекна се Мария. – Не е женска подредба. Човекът от толкова време е сам, а аз съм седнала да придирям мъжката му скопос. Та подредбата е вътре в него, в душата му. Господи, колко е хубаво да имаш до себе си човек, на когото да се опреш, или да се оплачеш в трудна минута. Да има кой да те обича… Ами аз, за къде съм сама?“

В това време на вратата на хола се почука и тя по навик каза:

– Да.

– Нося ти нещо сгряващо.

– Какво е то? – полюбопитства Мария.

– Ами по липса на друго… чай с ром.

– Но аз не пия.

– Може да не пиеш, но вместо лекарства, това сега е просто наложително!

– Вече се стоплих. Няма ми нищо! – запротестира Мария.

– Съгласен съм, че в момента може да ти няма нищо, но после ще те стегне. А това е сигурно!

– Аз наистина не мога да пия!

– Разбирам те. За твое добро го правя. Нищо няма да ти стане. Опитай, а аз ще подменя водата в легена с по-гореща. Тази вече е изстинала – каза Горан.

Погледът му се спря на чорапогащника й. Не беше от скъпите, каквито носеше Надя. Изведнъж осъзна, че сравнението му е нелепо. Реши да не допуска такива мисли повече в главата си. Донесе легена и го постави пред нея.

– Опита ли чая с ром?

– Опитах го, но не върви. Аз никога не съм пила. Гади ми се.

– Виж какво, Мария. Аз също не съм пияч, но ще ти предложа едно изпитано средство, от което няма да ти се гади. Ти не трябва да се разболяваш, а лекарства вкъщи нямам.

Той отново отиде до кухнята. След минута се върна с чиния с нарязан лимон със захар.

– Така мисля, че ще е по-добре. Хайде опитай пак, но първо хапни лимона със захар и после изпий чая.

Мария опита пак и се оказа, че той има право. Докато тя се топлеше, пиха бавно и мълчаливо. Всеки мислено преценяваше какво ли би се получило, ако започнеха един съвместен живот, но никой не бързаше да отвори първи дума. Мигът на тази среща в момента бе толкова искрен и приятен, че подхващането на един такъв разговор би изглеждал като желание да се провали нещо хубаво. Лицето на Мария постепенно пламна. Силно се зачерви. Тя се опипа неволно с ръка. Горан забеляза тревогата й и побърза да я успокои:

– Така се получава в такива моменти. Значи сме успели да прогоним студа от тялото ти.

– Брей, това си е цяла наука бе, Горане – засмя се Мария.

– Вярно. Така си е. Не съм го измислил аз, но по важното е, че ти помогна. Почакай, това не е всичко.

Стана, порови в гардероба, изкара кърпа за бърсане и домашно плетени чорапи.

– Обуй ги! – настоя той.

Този път тя не се противи. Дали от рома или защото беше се стоплила и отпуснала, но се почувства добре. Цялото й тяло гореше, а пък лицето й беше все така алено. Горан изнесе легена с водата и я помоли да му помогне да сложат масата. Тя с готовност се съгласи. Беше направил два омлета с малко домашна туршия за гарнитура. Докато Мария се суетеше около масата, Горан я наблюдаваше. Почувства как на душата му става по-леко. Красиво подстриганата й коса й придаваше вид на жена с характер. Под пуловера издаваха присъствието си едри гърди и леко закръглено тяло. А като завършек на фигурата й служеха стройни крака, скрити малко над коляното от дебела, карирана, вълнена пола. Нищо излишно нямаше по нея. Липсваха даже традиционните дамски труфила като гердани, обеци и пръстени.

– Аз съм готова, но не мога да открия вилици – сепна го гласът на Мария.

– Един момент – съвзе се той и отиде в кухнята.

Освен вилиците, Горан донесе и бутилка домашно вино. Мария седна срещу него и двамата в началото срамежливо, а после по-смело ометоха всичко от чиниите. Опитаха виното и се разприказваха. Разговорът потръгна, макар че отначало имаше служебен характер. Докато коментираха новата технология за закаляване на детайлите, на вратата се звънна. Горан с недоумение погледна Мария и отиде, за да провери кой звъни. „Сигурно е някой от съседите… – помисли си той.“ Отвори вратата и онемя. Гръм да го беше треснал сред зима, сигурно нямаше да го порази така. Пред него стоеше бившата му жена. Усети как се задъхва сякаш не му достигаше въздух.

– За какво си дошла? – попита Горан.

– Горане, искам да ти кажа… Ти днес много бързаше и не ме изслуша… Разбирам, нямаше време, но сега си вкъщи. Може ли да вляза за малко?

– Не! – сряза я Горан. – Каквото имаше да си казваме, казахме си го там, в съда. Не си ли спомняш? Отдавна вече нямаме нищо общо. Даже и деца…

– Моля те, Горане! Повярвай ми! Тогава бях млада, глупава. Сега вече няма да бъде, както преди! Ще видиш, че… и деца ще имаме… Ще…

– Сега вече си поумняла? Така ли? – прекъсна я Горан, треперейки от гняв.

Усети как пръстите на ръцете му изтръпват. По лявата му буза сякаш залазиха мравки, но той продължи да излива събираното през годините:

– Нямам повече нерви за пилеене. Махай се и кракът ти да не стъпил тук. Не разбираш ли, че при когото и да отидеш, носиш само нещастие – доста високо извика той и затвори вратата под носа й. Пред очите му притъмня. Залитна и…

Станала неволен слушател на разговора, Мария подскочи при блъскането на вратата. Тя излезе в коридора и с ужас видя Горан паднал на пода. Бързо го обърна по гръб, хвана го здраво под мишниците и така го завлече до леглото. Благодарение на силното си тяло, успя да го положи в него. Разкопча яката на ризата, подложи възглавница под главата му, зави го с одеяло и седна. Тъкмо се чудеше какво да прави по-нататък, той пое въздух и задиша равномерно. Мария се зарадва. Стана, разтреби масата, подреди, каквото можа и отново седна до Горан, който продължаваше да диша равномерно, а лицето му придоби вече спокоен и нормален вид на спящ човек.

Когато отвори очи, Горан разбра, че се намира в леглото си. До него стоеше Мария и триеше челото и лицето му с мокра кърпа. Направи опит да се усмихне и се надигна да стане. Мария настояваше да остане да лежи, но той отказа и седна, като спусна краката си от леглото.

– Не зная как бих могъл да ти се отблагодаря – каза Горан. – Не се притеснявай, аз наистина се чувствам вече добре. Само дето нервите ми не издържаха.

– Моля те, няма защо. Ти си полежи, а аз ще се облека и ще си ходя – рече тя и погледна през прозореца. – Боже, то се е стъмнило. Я, почти шест часа е!

– Къде е детето? – попита я Горан.

– Заведох го сутринта при мама. За него не се тревожа, но трябваше да се прибера. Сега с какво ще си отида?

– Мария, остани! – тихо я помоли той. – Времето е лошо и вече няма с какво да се прибереш. Имам телефон. Обади се на майка си, за да не се тревожи. Сега ти наистина трябва да знаеш всичко за мен и живота ми.

Горан стана. Взе дланите й в своите и нежно, но настоятелно я притисна, за да седне до него. Разказва й за себе си близо час. Къде е учил, как бе живял с Надя, за недоразуменията, за интригите й, за развода… Мария го слушаше, без да помръдне. Когато свърши, той я погледна в очите, сякаш трябваше да чуе поредната осъдителна забележка.

– Милият! – изрече Мария.

Нежно прокара длан по бузата му и почувства как той потреперва.

– Мария, кажи ми – рече тихо той – нямам ли право и аз да обичам? Трябва ли да се подиграват с чувствата ми, а аз, разбирайки това, да страдам цял живот? Къде има такова правило, в което да пише, кой трябва да е щастлив и кой не?

Ръката й беше останала неподвижна на бузата му. От широко отворените, тъмни като маслини очи, капеха сълзи и се стичаха по лицето й. И как не! Та нали и тя горя в същия ад. Нали и през нейната глава бяха минали немалко грижи. Тогава се омъжи по любов, а се оказа, че било по сметка. Живяха три години без деца. Той не искаше, но тя настояваше. Роди им се момиченце, но оня пройдоха изобщо не се интересуваше от него. Пропи се. Ходеше с най-леките жени в града, без да се интересува от нищо. Тормозеше я само за пари. Тогава се беше изплашила много. Престана да споделя леглото си с него от страх да не я зарази. Той пък престана да се прибира вкъщи. Колко пъти плака, моли му се да се съвземе, да стане нормален човек, но нищо не се получи. Пратиха го в някаква командировка и не й се обади цяла година. Мария не знаеше как да се чувства. Нито с омъжените – омъжена, нито с разведените – разведена. Отначало и беше много трудно. Независимо от всичко той й липсваше. Празното му място в леглото и навяваше хлад. Много пъти нощем ставаше, за да сменя измокрената си от сълзи възглавница. Постепенно се примири с положението си. Една жена я посъветва да се отдаде изцяло на детето си, за да изгони празнотата от душата си. Така стана чудото при нея – чрез детето. Сякаш цяла планина товар се смъкна от плещите й. Нощем малкото телце на спящото до нея детенце й вдъхваше вяра, надежда, живот. Чувстваше как силите й се възвръщат.

Мина и разводът, но емоционалната й натура си каза думата. Черната и коса се спъстри бързо, което отдалеч биеше на очи. Но тя не беше толкова суетна жена и лесно преодоля появата на белите коси. Започна отново да работи по професията си. Укрепна духом. В колектива имаше авторитет и я уважаваха истински. Така в процеса на работата и сътрудничеството между предприятията се запозна с Горан. А сега стоеше до него.

Сълзите й продължаваха да капят, а той я гледаше като омагьосан. Две дълбоки въздишки се отрониха почти едновременно от гърдите на двамата. Горан обхвана с длани лицето й и се вгледа още веднъж в него. Тя притвори очи. Нямаше го грима, който се стичаше в такива моменти, измит от сълзите. Нямаше ги ония надменност и студенина, с които неведнъж се беше сблъсквал той. От това разплакано лице продължаваше да струи светлина и да пречиства всичко наоколо. Тогава, треперещ от вълнение, Горан се наведе и я целуна по очите. Почувства соления вкус на сълзите. Сърцето заби лудо. Естествено алените й полуотворени устни го примамваха. Погали я още веднъж по лицето, но тя не помръдна. Прегърна я и усети как тялото й се отпуска. Горан чувстваше, че губи власт над себе си. Потърси устните й. Изведнъж ръцете й се раздвижиха. Залазиха по гърба, по плещите, по главата му. Накрая тя зарови пръсти в косата му и жадно го зацелува. Не подбираше чело, очи, лице, устни. Целуваше го и не можеше да се опомни. Много време беше минало, откак бе затворила този огън в себе си. И сега… Сега всичко се отприщи с пълна сила.

Не заспаха през цялата нощ. Много неща от живота си споделиха. Любиха се. Чувствата им се бяха слели в общ порой, който даваше началото на един нов живот. Една толкова изстрадана и мечтана любов беше възкресена. Двамата чувстваха, че са на прав път и просто не им се щеше да съмва.

Решиха да отидат заедно при детето. Мария изглади дрехите и на двамата. Облякоха се и излязоха навън. Денят беше слънчев, а вятърът нежно галеше лицата им. Вървяха щастливи. Минувачите се впечатляваха, но настроението им се предаваше и на тях. Обсъждаха как Горан ще се запознае с родителите й и детето.

– Знаеш ли? – сети се Горан. – Аз не бива да идвам с празни ръце при детето. Трябва да му купя нещо.

– Нищо, нищо! – възпротиви се Мария.

– Как така нищо! Та това е дете. То ще ме гледа в ръцете.

– Недей, моля те! – настояваше Мария. – Няма да се разсърди.

– Не може така! – възрази Горан. – Аз ще отида за подарък, а ти купи билети. Ето ти пари.

– Добре! – отстъпи Мария. – Но да не останеш там? – каза му тя и нещо я сви под гърдите.

Такова нещо не беше чувствала досега.

– Няма да се бавя – усмихнат побърза да я успокои той. – Ще бързам.

Мария пресече улицата и отиде за билети. После се върна обратно и застана на ъгъла, за да го чака.

Горан също не се бави много. Магазинът с детски играчки беше близо. Направи своя избор и тръгна обратно. Вървеше с широки крачки, доколкото му позволяваше заснеженият тротоар. Вече беше приближил, когато една жена се изпречи пред него, но Горан не я забеляза веднага. Той вдигна високо подаръка и като гледаше към отсрещната страна на улицата, където го чакаше Мария, извика:

– Мария, виж… Това е за нея.

Слизайки от тротоара, зърна до себе си бившата си жена.

– Надя, ти пак ли… – не довърши Горан.

Глух удар на кола и женски писък се сляха в едно.

– Горане-е-е, Горане-е-е… – пищеше Мария.

Краката й сами я понесоха към средата на заснеженото улично платно. Там, под бронята на един черен автомобил, беше притиснат Горан. Тя коленичи. Искаше да му помогне, но не знаеше как. Повдигна главата му. Очите му се отвориха. Опита се да й се усмихне, но остра болка изкриви лицето му.

– Мария… – едва прошепна той и кръв бликна от устата и ушите му. Главата му клюмна рязко, сякаш беше попарено цвете. Беше мъртъв.

Срещу нея, от тротоара, гледаше втренчено Надя.

– Ти си виновна за това, никаквице! – викна към нея Мария. – Колко още ще погубиш? Направила ли си нещо добро в живота си, та пречиш на другите…

Надя се обърна и побърза да се скрие по-скоро от погледа на изпадналата в ужас жена, сякаш беше свършила това, за което се беше появила.

– Боже-е-е – продължаваше покъртително да плаче Мария, – защо ми го отне, Боже? Нима и аз като него съм осъдена да нямам право на щастие, което тъкмо открих! Защо добрият добро не го стига? Ох, мили Боже!

 

 

ПЕСЕНТА НА ГУГУТКИТЕ

Излишно е да Ви убеждавам в нещо, което Вие отдавна сте разбрали, че именно книгата е онова чудно човешко творение, което безпристрастно препредава всичко, заложено в него. Записаното там си остава чисто и непроменено.

В книгите са съхранени човешките открития, закони и правила, пак там си дават среща хиляди съдби.

Отново заставам пред Вас със своето скромно желание да Ви представя героите си. Едни от тях са добри, други – лоши, трети пък трябва да попаднат в блатото на живота, да се окалят и чак тогава да проумеят по какъв път всъщност вървят и да искат да се поправят. През целия си жизнен път сме подложени на какви ли не изпитания. Днес обществото ни решително се е изправило срещу все по-ширещото се домашно насилие, на навлизането в личното пространство на личността и опитите за манипулация. За една част от хората борбата с проблемите на нашето съвремие завършва трагично, но тези, които ги преодолеят, излизат от тях като преродени. За добро или зло, такива са житейските уроци.

В живота често се преплитат съдби на хора и животни. Те заедно споделят радостите и несгодите на битието. Какво ли би бил човек на Земята, ако ги нямаше тях? Според мен – доста сложен въпрос, защото векове наред с тяхна помощ човечеството е създавало и бранело дом, земя и държава? С чия помощ се е изхранвало, обличало, и с чия помощ е обработвало земята – пак с тях, с животните. Те безропотно участват в естествения процес по оцеляването ни. Тази неразривна връзка е вълнувала мнозина, вълнува и мен. Усетил веднъж магията и обаянието от присъствието им около себе си, човек остава завинаги свързан с тях. Едва тогава той започва да ги разбира и да живее с болките и радостите им. Техните недоброжелатели и врагове стават и негови. Не са малко случаите, когато чрез безмерната си вярност животни спасяват хора било то на война, било то в мирно време. Но само това ли? Нека погледнем тяхната изящност и красота. Човек онемява при вида на един прекрасен и препускащ на воля кон, пред любовта и трепета, с които майката обгражда своето новородено. Онемява и при вида на оная двойка птици, които с най-искрени чувства създават и отглеждат поколението си, без капка злоба и некоректност, каквато съществува при някои хора. Едва ли би се намерил художник, който да пресъздаде тези картини. Каква божествена красота!

Струва ми се, че тук е мястото да споделя кое ме накара да напиша разказа за Артек. Първоначалната идея бе да Ви върна във времето на миналия строй, когато конете и воловете, едни от героите на онази епоха, бяха подложени на унищожение, защото в бита на хората навлязоха машините. Воловете отидоха в кланиците за месо, а конете бяха продадени и изнесени с кораби извън държавата ни – пак за месо. Не зная с какво заслужиха такава съдба тези мълчаливи труженици и с какво забогатяхме тогава? Обедня духът ни, навлякохме си грехове, за които може би и до днес плащаме. Тази идея бе заменена от разказа на очевидец за един прекрасен кон, пасящ спокойно на поляната край село, който посред бял ден е нападнат от вълк и за броени минути загива. Нищо не е могло да спаси това благородно животно.

Драги читатели, нека не Ви смущава и учудва стилът ми на писане – диалектните и чужди думи, които изпъстрят словесния образ на някои от моите герои. Простете, но ако не е този стил на изразяване, то те биха живели един чужд живот, а не своя. Техният изговор е характерен за географския район, в който се развиват събитията. Смесицата от етнически групи и нашето недалечно историческо минало неизменно оказват влияние в развитието на езика и бита им.

Всичко, написано в тази книга, почива на действителни факти и събития. Възможно е, отделни читатели да се оприличат с някои от моите герои. Случва се. Това е като в поговорката „Гузен негонен бяга“. За да не изпаднат в недоразумение или душевен смут, бих им препоръчал да си зададат въпроса „Такъв човек ли съм в действителност?“. Сигурен съм, че в търсене на отговора, ще успеят да преоткрият себе си, преодолявайки душевното си безпокойство.

Енчо Димитров

АРТЕК

Тунелът, през който трябваше да мине, за да се появи на земния свят, се оказа много тесен. Обвивката от хлъзгавия прозрачен воал на ципата не му позволяваше да мърда. Усещаше само силните спазми зад себе си, които затваряха пътя за връщане назад. Изведнъж предните му крачка се озоваха в широко свободно пространство. Две ръце ги сграбчиха здраво и го затеглиха силно. Придвижването се ускори и стана по-леко. Ето че и главата му, а след нея и цялото му телце, изпълзяха от майчината утроба. Обля го силната светлина на две електрически крушки и същите тези две ръце, които го теглеха, с един замах разкъсаха воала на плацентата, с която беше обвит, почистиха ноздрите, устата, очите и ушите му. Сега вече за първи път пое в гърдите си глътка въздух и изпита ужасна болка. Тази болка го накара да изплаче. От устата му се изтръгнаха първите звуци, оформени в тъничко, нежно цвилене. Някъде зад себе си дочу гальовния глас на своята майка, която също като него лежеше върху сухата слама, изтощена от раждането му.

– Готово. Роди се – рече човекът в бяла престилка, за когото по-късно научи, че е ветеринар. – Браво на теб, майко Текса! Ти току-що роди здраво и хубаво жребче. Черно като въглен. Същински бащичко Артур. Черен андалусин. Бъди мила и се грижи добре за него!

Ветеринарят си замина, а новороденото и майка му останаха да лежат върху сухата слама в бокса за родилки. Не след дълго, посъбрала сили, Текса се изправи на крака. Постоя така, после бавно се обърна към малкото и се зае да го подсушава. Грапавият и жилав език обираше всичко по крехкото телце и масажираше слабичките мускулчета по крачетата, по шията… Едновременно с това, майката издаваше гальовни звуци, които успокояваха новороденото. От тях то разбираше, че много скоро ще се изправи на крака. Като му даде малка почивка, Текса повдигна високо глава и радостно изцвили. Така тя известяваше целия свят, че току-що е родила и е радостна и горда от това. Неочаквано до слуха на малкото достигнаха поздравителните отговори на всички членове на нейното общество, обитаващи голямата конюшня. Вече по-спокойна, майката отново се наведе над своята рожба и със силната си муцуна я завъртя на другия хълбок, за да я доизсуши. Отново последва малка почивка, след която грижовната майка подкани рожбата си да направи опит да стане на крака. Не беше за вярване, но малкото сякаш я разбра. Пое си дълбоко въздух, напъна се и с цената на много усилия се изправи. Сполучи още от първия път. Леко разкрачено жребчето стоеше право на тънките си крачета, потреперваше и не смееше да мръдне. Майката знаеше и чувстваше всичко.Тя бързо се извърна странично и застана съвсем близо до него. Окуражаващо го подтикна с муцуната си по опашката така, че главичката му опря до напращялото й виме. По ноздричките му потече бяла, приятно ухаеща течност. Инстинктивно жребчето налапа едната бозка и засука своето първо майчино мляко. По цялото му телце се разнесе приятна топлина. Докато бозаеше, то усети, че крачетата му измаляват. Обърна се и с няколко все още несигурни крачки се озова до предните крака на майка си. Отпусна се върху сламата и се унесе в първия си сън. Поспа около час, но когато отвори очи, с радост разбра, че майка му лежи до него и го топли с тялото и дъха си. До слуха му достигна и познатият му вече гърлен говор на ветеринаря, който обясняваше нещо.

– Как ще го кръстим? – попита някакъв непознат глас.

– Почакай да проверя нещо в картоните – чу се отново гласът на ветеринаря. – Майката и бащата са андалуска порода. Тя се казва Текса, а бащата е жребецът Артур. По правило името се образува от първите срички на родителските имена.

– Ха. Че то е дошло с името си! – засмя се третият човек, който явно беше най-главният – тримата стояха наредени пред бокса и гледаха усмихнати. – Помислете само: баща Артур, следва, че първата сричка е Ар, а майката е Текса – от нея първата сричка е Тек… Какво се получава? АР – ТЕК. Това ще е и името му – Артек.

Тъкмо хората се отдалечиха и Артек беше подканен за втори път от майка си да се изправи и набозае. Така малкият отначало почти на всеки час бозаеше, докато натрупа достатъчно сили.

От този бокс, в който се бе родил, Артек започна да опознава света. Често през студените зимни нощи той чуваше страшни, проточени виещи гласове, които почти винаги бяха следвани от силен, групов и отсечен лай. Малкият тръпнеше от страх и силно се притискаше до майка си. Тя нежно го успокояваше и учеше как да разпознава кой глас на кого е. Постепенно кончето научи как лаят кучетата – техните пазачи, и как вият вълците – враговете им. Научи колко хитри и зли са те и че от тях не може да се очаква нищо добро.

Една вечер, след като се набоза, се заслуша в смесените гласове, долитащи отвън. Мъчеше се да определи кой глас какъв е и какво иска да каже, когато странна гръмотевица изтрещя наблизо. Артек скочи на крака. Текса изпръхтя успокоително и му даде да разбере, че хората, които се грижат за тях, ги защитават от вълците с такива гръмотевици.

С идването на пролетта и затоплянето на времето все по-често извеждаха целия табун на открито. Така малките кончета се закаляваха и се подготвяха за своя по-нататъшен самостоятелен живот. Артек все още следваше неотлъчно майка си. Когато тя подтичваше, за да се раздвижи, той също бе принуден да прави това. Веднъж така се увлече в тичането си, че я изпревари и продължи да препуска по вече познатата му пътека. Изведнъж пред него се изпречи една непозната и голяма, колкото майка му, кобила. Тя сви уши и като озъби уста се опита да го ухапе. Артек рязко спря, свърна встрани и се обърна да потърси майка си. Щом видя, че е доста назад, той тревожно зацвили. Молеше я да го защити. Дочула гласа на детето си, Текса буквално долетя. Внезапно се изправи на задните си крака, изцвили войнствено и също със свити уши и озъбена уста нанесе с предните си крака силен удар на нападателката. Не очаквала такова противодействие, виновницата побягна и не закачи никого повече. Така Артек научи още един урок: че може да има врагове и между себеподобните.

Постепенно кончето заякна. Освен майчиното мляко, то се научи да яде и друга храна. Научи се да пие вода, да пасе трева, но от всичко най-много харесваше и обичаше да яде овес и ечемик. От тази храна можеше да яде, докато му се подуе коремът.

Неусетно пристигна и лятото. Щом изкараха табуна на паша, поизраслият вече Артек с учудване установи още колко много връстници има. Едни приличаха на него, но имаше такива, чиито тела бяха по-издължени, а краката им – по-тънки. И едните, и другите виреха гордо и надменно глави, сякаш не признаваха никого. Особено впечатление правеше едно жребче на неговата възраст. То беше с леко червен косъм и бели маншети над копитата. Жребчето се оказа син на оная кобила, дето се опита да захапе Артек, когато за първи път се отдели от мама Текса. Казваше се Бордо и често се опитваше да се скара с останалите си връстници. Ту искаше да ги захапе, ту да ги ритне. Това поведение не се харесваше на Артек, който по природа си беше спокоен, с вродена интелигентност. Не беше страхлив, но благоразумно избягваше срещите си с него.

Цяло лято кончетата тичаха на воля из степта и растяха, но щом настъпи есента, пашата свърши. Табунът се прибра отново в топлите конюшни, а Артек и връстниците му бяха отделени от възрастните в друга по-малка конюшня. Малките тъгуваха за своите майки. Струваше им се, че така отделени за тях светът свършва. В началото той и доста от събратята му не посягаха към храната. Дълго стояха до голямата кована врата с надежда, че отново ще ги върнат при тях, но уви… Времето минаваше в напразно очакване. Гледачите специално ги извеждаха в дворчето до конюшнята, за да се поразтъпчат и… толкова. И тук Бордо започна да се заяжда с останалите жребчета. Тези, дето се страхуваха от него, бягаха далече, но имаше и такива, които не се бояха, а просто не искаха да са близо. Те се събираха около Артек и взаимно се погаждаха. Спокойният му характер и уверените му движения им вдъхваха доверие и сигурност. Стояха до него, сякаш го бяха избрали за свой закрилник. За да оправдае доверието, той радостно търкаше чело по шиите и телата им и дружелюбно ги подканяше да потичат. Полека-лека го избраха за нещо като водач и щом излезеха в дворчето или в големия падок, те вкупом тръгваха след него и заедно лудуваха.

Бордо също се опитваше да образува своя компания, но лошият му характер бързо прогонваше доверилите му се събратя и оставаше сам. Тогава ядосан той надменно вирваше глава и опашка и започваше да тича из заграденото място. Спираше пред Артек и компанията му, опитваше да рие земята с крак, както правеха по-възрастните, свиваше уши и заканително се озъбваше. Цялата групичка настръхваше в такива моменти. Единствен Артек оставаше спокоен и със сериозен и умен поглед следеше натрапника, докато си замине. Като нямаше с кого другиго да се заяде, Бордо се мъчеше да захапе кучетата-пазачи направо през заграждението. Навираше глава между дърветата и се мъчеше да ги достигне. Добре обучени те отбягваха досадника, сякаш искаха да му кажат: „Стой настрана от нас и не ни пречи да работим!“. Бордо си оставаше с все същия нрав и така не се научи, къде му е мястото. Той, също като другите, растеше здрав и силен и формираше своята порода на рисак. Виреше гордо глава и не признаваше другите около себе си.

На четвъртата си година младото поколение жребци и кобили напълно оформиха силни тела като възрастните. Мъжкарите често се опитваха да съперничат помежду си. Риеха земята с копита, изправяха се на задните си крака, грациозно извиваха шии, препускаха на воля по пасищата, а вятърът диплеше красивите им дълги гриви и опашки. Само Артек оставаше все така спокоен и уверен в себе си. Израсна със силно мускулесто тяло, покрито с лъскав черен косъм. По челото на удължената му глава се спускаше бухнал перчем чак до очите. От малките островърхи уши назад по цялата му дълга шия беше израсла буйна грива, достигаща почти до мощните му гърди. Средно широкият му гръб завършваше със също такава дълга, черна, бухнала опашка. Цялото му телосложение се беше настанило върху четирите мускулестожилести крака с яки копита, чрез които показваше елегантната си походка. Нямаше втори като него в табуна, който светкавично бързо да реагира в различни ситуации. Пръв това му качество изпита Бордо.

Веднъж, опитвайки се да покаже превъзходство и да се наложи, Бордо се нахвърли върху Артек. Сви уши и свирепо озъбен се опита да захапе съперника си. Това нахалство изкара извън търпение андалусина. Той изпръхтя, войнствено изцвили, рязко се изправи на задните си крака и като истински боен кон нанесе тежък удар с предните си крака по главата на Бордо. Докато нахалникът се осъзнае, Артек мигом се обърна и с два силни къча го прогони. Като по команда младите жребци се струпаха зад Артек готови да продължат делото му. А той от своя страна направи два-три кръга, спря се пред всички и се зае да рие с копито земята. После вдигна глава, проследи с поглед беглеца и изцвили. От този ден никой не оспори водачеството му.

Наскоро след това ги изкараха на свободна паша. Пазеха ги двама пастири и две от кучетата. Младите коне се пръснаха по широкото поле и започнаха кротко да пасат. Единствен Артек хем пасеше, хем през няколко минути вдигаше глава и оглеждаше целия табун. Около обяд видя, че Бордо се беше отдалечил доста от табуна и с любопитство следваше някакво голямо куче, като се мъчеше да го тупне с крак или да го захапе. Кучето безобидно подтичваше напред. То ту се снишаваше ниско по корем, ту се търкаляше в тревата и в пресните изпражнения на младите коне. Вятърът духаше от табуна към отлъчилия се беглец. Артек недоволно започна да пръхти и тръска глава. Вените по цялото му тяло набъбнаха от напрежение. Ноздрите му се разшириха още повече. Някаква тревожност се надигна в душата му. Инстинктивно се запъти да обиколи табуна като постоянно душеше въздуха и пръхтеше. Заради това, че вятърът духаше обратно, той все още не можеше да долови миризмата на непознатото куче, а от това тревожността му нарастваше. Младият водач ускори хода си. Не изпускаше от поглед разиграващата се сцена между Бордо и кучето. Никога досега не беше виждал някое от кучетата да си играе така с конете. Облян от пот, на силната слънчева светлина черният му гръб лъщеше като кадифе. Снажната му снага в съчетание с фона на синьото небе и зелената трева представляваше вълшебна гледка.

Безразсъдният Бордо продължаваше да се забавлява с лазещото по корем, но все по-приближаващо се към него куче. Доверчиво го допускаше до себе си, а то постоянно се стремеше да остане под вятъра. В това време Артек почти ги беше заобиколил и вятърът довея до ноздрите му специфичната остра миризма на вълк, примесена с конска урина. Жребецът нямаше откъде да знае, че това е една от тактиките на вълците. Те се търкаха или в силно миризливите треви или в изхвърлените от животните изпражнения като по този начин прикриваха собствената си миризма, за да не могат жертвите им да ги подушат. Сега вече проговори инстинктът на Артек. Очите му се наляха с кръв. В тях заигра пламъкът на смъртната омраза към хищниците. Той се изправи на задните си крака, силно изцвили и като вихър се понесе към вълка и нищо неподозиращия Бордо. Дочули зова на своя водач, от табуна се отделиха десетина млади жребци, които в луд бяг се насочиха към него и разиграващата се пред очите им трагедия. Оставаха още стотина метра на Артек, за да достигне до тях, когато търкалящият се вълк с внезапен скок се вкопчи в слабините на заблудения Бордо. Той заби острите си като ножове нокти в корема на коня и само с един мощен тласък на задните си крака го разпра. Оттам се показаха вътрешностите му. Изплашен от нападението и силната болка, Бордо направи отчаян опит, за да се освободи от хищника, но… вече бе късно. Падна смъртно ранен на земята. Огромният за породата си звяр сега вече с лекота се вкопчи в шията на жертвата си, като се мъчеше да го задуши. Останалите жребци заобиколиха свирепия нападател и като полудели пръхтяха и риеха земята с копита. Те стесняваха обръча си все повече. Разбрал каква опасност го грози, вълкът пусна повалената си плячка и се опита да се измъкне. Навсякъде срещаше яки озъбени челюсти и опасни копита. Разгневеният Артек се отдели от останалите и с ярост се спусна върху убиеца на своя събрат. Нанесе му силен удар с преден крак, захапа го за кожата през гърба, разтърси глава наляво-надясно и с все сила го запокити встрани от мъртвото тяло. В устата между зъбите му остана да стърчи парче кожа. После се спусна към Бордо и с подканящи звуци го замоли да стане и да го последва. Опита се да го повдигне с глава, но не успя. В това време оглушителен гръм накара опитващия да се измъкне вълк да забие глава в земята. От върха на близкия хълм се чу проточен вой, който в други моменти караше кръвта да се смръзне в жилите, но сега разярените жребци не искаха и да знаят за него. Те продължаваха да поддържат блокадата си около убития звяр, нервно пръхтяха и риеха земята. Артек постоя до мъртвия си съперник и като разбра, че той няма да го последва, изцвили силно и поведе другарите си към табуна. От този ден той винаги избираше най-високото място на пасището, което беше срещу вятъра. Оставаше там с часове и наблюдаваше на широко пръсналите се коне. Отвреме-навреме скъсваше по няколко стиски трева и предъвквайки я, все още с пълна уста, процвилваше и като чудно видение в пълен галоп се впускаше в поредната обиколка на табуна. Вятърът на воля вееше голямата му грива и вирнатата опашка.

 

БАЩА

повест

 

Години наред обществото ни е разяждано от множество и разнородни язви. Това продължава и до днес. Наблюдават се периоди на затишие и периоди на възраждане на това проявление. Най-добра почва за това са различните социално-битови  условия. В борбата за лидерство и богатство не се подбират средствата и методите за реализиране на целите. Никой не се интересува от последствията. Така нареченото вещерство (магьосничество) е един от онези методи, който днес се намира в своя апогей. В интерес на истината то много пъти е използвано като средство за лечение на душевни заболявания, пред които официалната медицина е безсилна. Но прикрито, (задкулисно) масово се използва за нанасяне на тежки удари срещу личността. Използва  се за изнудване с комерсиални цели и машинации, от които поръчителите излизат с „чисти ръце“ за сметка на нищо неподозиращите изпълнители или жертви… По този начин са създавани много бракове, в които единият от двойката е доведен до безволево състояние. Разрушавани са семейства чрез предизвикване на скандали и насилие. Такива намеси или посегателства в живота на другите са причина за тежки последствия като: разделяне на семейства, изоставяне на деца, катастрофи, злополуки, просия, загуба на дом, а нерядко се стига и до внезапна странна смърт. Примерите са много.

Ако човек си направи труда да вникне по-дълбоко в това обществено разложение, положително би се ужасил от чудовищните разрушителни размери, до които е довело този вид „заболяване“.

В повестта „Баща“ ще се срещнете с част от  последствията от гореописаната диагноза, довела до промяната на съдбите на моите герои. Преминали през страданието, тяхната силна воля и борба за оцеляване ги кара да търсят една по-здрава опора във вярата и човечността.

Какво да бъде отношението ни към подобни „доброжелатели“, които са част от обществото, в което живеем, предоставям възможност на всеки читател сам да определи.

Енчо ДИМИТРОВ

КАН-КАНА

повест и разкази

ИСКРЕНО И СИЛНО КАТО ИЗПОВЕД

Без излишни уговорки и предисловия с „Кан–канa“ Енчо Димитров за пореден път доказва, че има безспорен талант на разказвач. И не само това. Той не е просто душеприказчик, а човек, който от начало до край се вълнува от съдбите на своите герои. Без излишна пристрастност, без да прави определени внушения на читателя, той постига своите цели – да защити истината, да изтрие лъжата.

В повестта „Кан–кана“ авторът ни пренася в едно размирно време, от което ни делят почти два века. Картините, които ни поднася, следват една след друга. Звучат напълно достоверно и вървят пред нас като във филм. Авторът описва начина на живот и взаимоотношения на своите герои. Езикът му не само в повестта, но и в цялата книга, показва детайлно познаване на селото, на ежедневния труд, на ценностите, които векове са крепили българския земеделец в стремежа му да изкара насъщния, да създаде семейство и да продължи рода. Описанията на природните картини, на ежедневния труд на нивата или вкъщи, взаимоотношенията в патриархалното селско семейство, са обрисувани с много любов. Енчо Димитров се стреми по всякакъв начин да ни покаже автентичната обстановка и в този си стремеж постига своето намерение, защото и повестта, и всеки от разказите му имат почти документален характер. Той се засилва и от приведените отделни факти, събития, имена на селища и години. Няма да е пресилено, ако кажа, че драматизмът на събитията завладява вниманието на читателя още от първите редове. Нещо повече. Авторът прави така, че ни прави съпричастни, а не неми свидетели на случващото се. В „Кан–кана“ в рамките на 70 страници научаваме това, което е премълчавано или казвано най-общо в българската история, за голямото и неколкократно преселение в една или друга посока по време на турското робство. Точно в „Кан–кана“ можем да разберем най-добре душевността на българина в тези години, чрез съдбата на голямото семейство на Димитър Булгароолу. То наистина е събирателен образ на случващото се през ХIХ в. в рамките на Османската империя и на Балканите. Няма никаква политика в написаното, но има съдби, живи хора, с техните тежнения, любов и жажда за живот, за място под слънцето. Духът на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ майсторски е вкаран в историята на една фамилия, в борбата ? за живот. Имената на Яна и Йово са заменени от тези на Злата и Пано. Без многословие и украси авторът ни представя физическата и духовна красота на своите герои. Любовта им един към друг. В същото време отрицателните персонажи не са обрисувани само в черни краски. Авторът предава техните мисли и действия, колебанията им. Неслучайно Димитър Булгароолу дни наред си говори сам из двора като в устата му най-често е изразът „Кан–кана„. Убедеността във възмездието е не само авторово, то е и на неговите герои. Молбите към Бога или страхът от възмездие са вплетени в събитията, които се разиграват както в повестта, така и в разказите. Дълбоката и истинска вяра дава сили на героите или определя техните действия в една или друга ситуация.

Описанието на природните картини, които в повечето случаи съответстват на настроенията и вълненията на героите, особено в „Кан–кана„, вярното пресъздаване на селския бит, традициите и обичаите, обогатяват изключително възприемането на творбите. Енчо Димитров успешно назовава всичко, свързано с бита на българина, с точните имена, които вече са забравени или съвсем рядко се използват. Все в тази посока той предава и разговорите на своите герои на съответния диалект.

В крайна сметка авторът показва своята голяма обич към българщината, към българското, към съдбата на своите деди. Цялата книга е една изповед, силна и искрена, за вечните ценности в живота – истината и любовта към родината и семейството.

 

Николай МИРЧЕВ

 

ВМЕСТО НАЧАЛО

Когато започнах да пиша тези редове, много често нещо невидимо сякаш притискаше ръката ми и не ми позволяваше да продължа. Отначало не му обръщах внимание, но когато случаите зачестиха, се замислих сериозно. Може да ви се стори невероятно, но у мен започна да се прокрадва дори мисълта, че героите от отминалите събития, за които исках да разкажа, не ми позволяваха да продължа. Възможно е да си помислите, че съм бил обсебен. Нищо подобно. Стана така, както го описвам. Преустанових писането и зачаках. През това време много пъти съпреживявах заедно с тях и сякаш чувах един вътрешен глас да ми говори наставнически: „Изчакай, не е узряло още в тебе това, което искаш да предадеш на хората. От оная мътилка в миналото има много недоизказани, премълчавани и забравени истини през изминалите години. Трябва да отсееш вярното от невярното и да стигнеш до истината. Защото различна е болката на всеки човек, преминал през тогавашния ад, който сега на мнозина би се сторил като измислен. В противен случай читателят не би те разбрал“.

Точно това ме накара отново и отново да проверявам факти, да обхождам различни места, да търся допълнителна информация. Не можех да повярвам, че разказите за извършените изстъпления са възможни. Постепенно в мен оживяха спомените за чутото в детските ми години. Дали случайно са ни разказвали случките, които в съзнанието ми останаха като страшни приказки. Не, не е случайно. Нашите родители и деди добре са знаели какво говорят. Сега за пореден път трябваше да чуя (от техните близки – б.а.) или да прочета каква болка са изживели пострадалите, да се доверя на родовата памет, препредавана от баща на син и дъщеря, от съпруг на съпруга и т.н.

С времето тези семейни и родови истории потъват в забрава или в някаква степен избледняват, но все пак, макар и много трудно, в моя случай частите на пъзела започнаха да се подреждат. Това ми даде кураж да събера всичко, което ми бе разказано и да го предам така, както е било. Всяко събитие е потвърдено с факти от историята или от други изследвания, които посочвам в края на книгата. Почеркът на властващия поробител над един народ е еднакъв за всички епохи и държави – терор, насилие, изтребление. Единствената разлика е в начина и средствата, чрез които се проявява.

Ако съдбата пожелае тази книга да оцелее във времето напред, то нека идните поколения с чистотата на душите си осъзнаят какво е било някога и не допуснат то да се повтори под каквато и да е форма. Защото в това отминало вече „някога“ има много скрита болка и страдание, а и днес насилието и терора все още не са си отишли.

Много често в мислите си се срещах с героите от тези времена. Осъзнали своите възходи и падения, те сякаш настояваха да проявя някакво снизхождение или подкрепа. Това не мога да направя? Не съм аз човекът, който може да бъде съдник на описваните исторически събития и на действащите в тях лица.

По време на моите търсения и проучвания, когато пътувах от място на място, от човек на човек, от институция до институция, можах да видя света от различни ъгли и с много лица. Това е важно, защото всеки човек с годините изгражда свой собствен свят и разбирания за заобикалящата го действителност. Трудно преживявах случаите, когато хората по една или друга причина променяха мнението си. Не бяха редки и тези, в които ми обръщаха гръб или се затваряха в себе си. Имах чувството, че се пазят, за да не обидят някого или се страхуват от нещо! Не можех да ги разбера! В такива моменти разчитах единствено на оня духовен тласък, който само Бог може да ми въздаде. И той не закъсняваше. Така бавно, стъпка по стъпка, напредвах. Нямах право да предам тези, които ми се бяха доверили и ми подадоха ръка, както и тези, на които посвещавам тази книга.

Благодарение на вярата, вдъхната ми от моите родители и близки, съвременници на някои от описаните събития, които ревниво пазеха родовата ни памет, успях да напиша тази книга.

Енчо Димитров

 

Енчо Димитров

МАНОЛОВИ КЛАДЕНЦИ

разкази

 

ЛЮБОВ КЪМ ЗЕМЯТА И ХОРАТА

След всяка книга идва следващата, в която Енчо Димитров се представя пред своите читатели още по-зрял, по-мъдър и проникновен. Сборникът с разкази „Манолови кладенци“ не прави изключение. Отделните истории сякаш са извадени от раклата на баба и дядо, останали неразказани по една или друга причина, но съхранени за поколенията. Определям ги като нещо непреходно, защото носят силата и духа на своето време, а авторът сякаш е само посредник, избрал мисията да изгради своеобразен мост между минало и настояще, за да ни ги предаде.
За кой ли път се убеждавам, че Енчо Димитров и изключително добър разказвач. Нещо повече. В много от разказите имам чувството, че той е един от героите и то от основните персонажи. С голяма любов разкрива образите, които са носители на най-ценните човешки качества. Те са живи и завладяващи с действията и съдбите си. Авторът ни вкарва в атмосферата на сюжета без някакви предисловия и уговорки. Заедно с него ставаме слушатели на интересни диалози, които носят в себе си още едно доказателство за автентичност – характерния говор за определена географска област или социална група. Към това ще прибавя и много добре направените художествени описания на природни картини, местности и обстановки. Като истински режисьор Енчо Димитров изгражда отделните елементи на картините, което допълнително ни кара да вярваме в истинността на всяка отделна история.
Авторът не е търсил непременно свързващо звено за своите разкази, за да обоснове тяхното място в сборника. Постигнал го е, без да ни го натрапва. Оставил ни е сами да се убедим в това. Няма да е пресилено, ако сравня съдържанието на сборника „Манолови кладенци“ с палитрата на един художник, който не използва само любимите си цветове, а тези, които ще направят истинска и въздействаща картината му.
Енчо Димитров продължава да ме изненадва със стойностните си творби. Написаното от него се чете леко, увлекателно и завладяващо. Кара те неусетно да се пренесеш в друг свят, в друго време, но да чувстваш, че посланията от разказите се отнасят и до днешния ни ден. Никога не съм се притеснявал да казвам, че авторът на вече половин дузина книги е отличен разказвач и достоен потомък на големия Йордан Йовков и като него носи в сърцето си любовта към земята и хората, към България.

Николай МИРЧЕВ