Литературен клуб „Йордан Кръчмаров“ при НЧ „Паисий Хилендарски“ – град Балчик

„…Какво съм аз – прашинка или бог,

пред силите, които ме привличат?

Задавам си горчивия въпрос

и бавно тръгвам под звездите

с навит над глезените панталон.

Вървя по пясък и вода, вода и пясък,

и виждам как в мастиления хоризонт

се вплита нишка виолетов блясък,

разстила се върху вълните лунен пух

и става фосфорнозлатиста тъмнината.

Така е тихо, че самотният ми дух

усеща тръпките от пулса на земята.

Какво съм аз – прашинка или бог?

С големи букви под звездите

на пясъка изписвам вечния въпрос.

Но го изтриват пред очите ми вълните…“

                                                  Йордан КРЪЧМАРОВ

 

 

Литературният клуб „Йордан Кръчмаров“ при народно читалище „Паисий Хилендарски“ в Балчик има десетилетна история. Създаден е през 1965 година и започва работа под ръководството на Румяна Генова, с участието на Николай Петров, Петрушка Костова, Стефан Цезаров, Донка Стефанова, Атанас Дичински. По-късно клубът се ръководи от Петрушка Костова, която по това време е и главен редактор на общинския вестник. Съставът е същият. През 1983 г. за творчески  ръководител на  клуба е поканен Петър Алипиев. Негово откритие е младият поет Йордан Кръчмаров и  съвместно с Красимир Машев подготвят поетичния сборник  ,,Нощен залив”. Литературният клуб по това време носи името ,,Наско Боев”. Почетен гост на  два пъти е писателят Ивайло Петров, а гости са творците от Бургас: Тома Бинчев, Николай Искъров, Кольо Николов, Никола Великов. По-късно членовете на клуба в Балчик приемат поканата и участват в творческа среща в Съюза на писателите в Бургас. Осъществяват среща с поета Христо Фотев. Тхени гости са известните поети Борис Христов, Любомир Христов, дал името на стихотворението ,,Риза за Христос”, Вениамин Величков и др. Ръководители на клуба през следващите години са Драга Дюлгерова, Константин Младенов, Владимир Любенов.

През 1999 г. клубът осъществява своята дейност като част от структурата на народно читалище „Паисий Хилендарски“. Художествен ръководител е известният драматург и романист Кръстю Дренски, а за свой патрон творците приемат името на талантливия поет и член на клуба Йордан Кръчмаров, който си отива твърде млад от този свят.

През 2000 г. излиза от печат първият поетичен сборник, съставен от най-добрите творби на балчишките творци – „Брегове“. Следват: „Извори“ (2001), „Пристан“ (2002), „Летни снежинки“ (2003). Продължава традицията за провеждане на литературни четения, вечери на поезията. Гости са членовете на Съюза на българските писатели Рашко Стойков, Панчо Панчев, Атанас Мочуров, Владимир Любенов.

От 2004 до 2008 година ръководството на клуба се поема от Петрушка Костова. Излизат сборниците с поезия и проза „Откровения“  (2004), „Прилив“ (2008), „Песъчинки“ (2010). Освен в местния печат, членовете на клуба имат публикации във вестниците „Литературен фронт“ и „КИЛ“.  Самостоятелни книги издават Петрушка Костова, Валентин Шалтев, Стефка Стефанова, Дияна Цветкова, Цонка Сивкова, Иван Статев, Енчо Димитров.  „Морски дарове“ е осмият сборник с творби на членове на клуба.

 

"Download" button (green) „Песъчинки“ (2010) – поезия и проза

"Download" button (green) „Морски дарове“ (2012) – поезия и проза


БРЕГОВЕ

АЛМАНАХ ЗА ЛИТЕРАТУРА, ИЗКУСТВО И ПУБЛИЦИСТИКА

ТВОРБИ НА БАЛЧИШКИ АВТОРИ

БРЕГОВЕ 2016 B5 korica1На 16 май 2016 г. се навършват трийсет години от смъртта на поета Йордан Кръчмаров. Той напусна този свят на 38 години. Но творчеството му, неговите стихове, вълнуват културния елит на България.

Йордан Кръчмаров е роден на 24 юли 1948 г. в с. Гурково, Балчишка община. Учи в Първа гимназия в Добрич. По-късно служи като матрос във Варна. Носител е на първа награда за поезия на националния конкурс „Дъга под Лудогорието“. На 16 май 1986 г. умира от инфаркт. Приживе издава цикъл стихове „Цялото ми богатство“ в поетичната антология „Общежитие“ на издателство „Народна младеж“ (1985). След смъртта му, с помощта на неговите приятели, са отпечатани стихосбирките: „Нощен залив“ (1987), „Сол за живите“ (1992), „Риза за Христос“ (1993), „След XX века“ (1998), „Полюшвана от вятъра мишена“ (2006; 2008).

През 2003 година излиза телевизионният документален филм „Йордан Кръчмаров – един забравен поет“ с автор поетът Владо Любенов.

Творците от Литературния клуб в град Балчик приемат за свой патрон името на талантливия поет и член на клуба – Йордан Кръчмаров (1999).

 

ВАЛЕНТИН ШАЛТЕВ

СБОГУВАНЕ

На Йордан Кръчмаров

 

Вървя по окосената трева,

а имам чувството, че стъпвам по жарава.

Във дланите си стискам не пръстта,

а късче хартия намокрена.

Тогава – по дяволите тази суета.

Нали разбра, че птиците не са суетни.

Навънка избуява пролетта

и палят класовете песни летни.

Във късен стих, тъй кратък и в дъжда

на вече закъсняващото лято,

листа със почерка открих –

с написаната „Риза за Христос“.

Не бе отдавна.

Самият той висеше между нас,

разбрал безсмислието на божествената слава.

И ризата си даде.

Не за слава поетът пише стихове – от болка става.

Звездите горе грееха от час,

вместо крайпътните олющени фенери.

След скъсаната карта на деня,

поискахме квартира да намерим…

Захапал дивата смокиня във уста, сега вървя

и неразбирайки законите на земната ни участ,

крещя, безсилен да се примиря.

И чакам синьото небе над мене да се срути.

 

 

ПАРАСКЕВА АТАНАСОВА

СПОМЕН

На Йордан Кръчмаров

 

Отново те виждам с цигара в уста,

запретнал ръкави, отметнал глава.

Със крехките плещи от ранни зори,

с проблеми житейски ти сам се бори.

 

Замислен, забързан, възбудено – жив,

ограбен и гневен – отново си сам.

Бездарни невежи те смятаха див.

Ти, правдата бранещ – бе винаги прям.

 

Отне те безкрая от двубоя неравен.

Угасна свръх нежна и ярка звезда.

Остана стихът ти – дълбок и безбрежен,

различен като морска вълна.

 

 

ПЕНКА ДИМИТРОВА

НА ДАНЧО

 

Обичаше живота и земята

и всичко, що се случва тук по нея,

обичаше полето и цветята,

обичаше морето синьо с кея.

 

За всяко нещо писал стих,

изпълнил книга със поезия –

синовно задължен и тих,

създал е своя философия.

 

Един живот, живян по начин земен,

със много обич и любов в сърцето,

един живот, във Вечното пренесен

със бисерна сълза върху лицето.

 

Приготви риза за Христос,

когато тръгна я облече –

да бъде вечно земен гост,

съдбата си във стих предрече.

 

Това е Данчо тук сред нас –

оставил черно върху бяло,

напуснал ни във ранен час

и… слял се с Космоса изцяло.

 

 

СВЕТЛАНА ИВАНОВА

ДАНЧОВАТА РИЗА

На Йордан Кръчмаров

 

За този мъж душата ме боли.

За него ми се плаче, не го крия.

Като вълчица, виеща в мъгли,

аз болката си искам да надвия.

 

Не го познавах лично – нямах шанс,

но думите му – ангели крилати,

плениха ме с необяснима власт,

тъй искрено във стихове изляти.

 

От тях ни гледа старият Христос

през дупките на Данчовата риза.

А той до него – свят, добър и бос,

през времето сърцата ни пронизва.

 

И ясно е, че не за Христос

той хвърли ризата си, цялата на дупки,

а за душите ни, да стопли нещо в нас,

заклещило се в ледени черупки.

 

ПАРАСКЕВА АТАНАСОВА

СЪН

/Разговор с Данчо/

И ден след ден окапват стиховете.
Душата ми оголена в нощта мълчи…
Прегъват на разсъмване нозе конете.
Затварям на разсъмване очи.

„Ден след ден“ – Йордан Кръчмаров

 

– Данчо, добро утро! Честит рожден ден!

– Знаеш, че не обичам такива дни, но ще почерпя – ракийка, салатка, биричка или вино.

– Да, ларж си. Доста хора те използваха, а ти все им прощаваше.

– Спокойно, те така ще си умрат, с етикет „муфтаджии“. Знаеш, че са дебелокожи, остава си за тяхна сметка. Донесъл съм от татевото вино. Червено е като кръвта. Правеше ме волен, немирен и щастлив. Голям приятел и спасение ми бе. Тримата – аз, то и моите луди мечти литвахме и осъществявахме щурите ми идеи. После мирясвах и се заемах с отчетническата работа. Животът сред полето и механизаторите ме зареждаше. Радвах се на честния и трудолюбив добруджанец, порещ с песен полето, денем и нощем, който вечер често си миеше очите, за да не заспи. Но понякога клепачите натежаваха и току някой премине през пояса. Не е лека работата им. Баба казваше: „Работим, за да ядем и живеем, а живеем, за да продължим човешкия род“. Мъдри приказки, нали?

– Мъдри, мъдри, ама там, горе, май не са стояли много при бабите си, та да ги научат, че да произведеш нещо, първо трябва да си нахранен.

– Да-а-а… житото е двигател, част от кръговрата, но да не задълбаваме. Ти как си? Как я карате?

– Не е добре. Кретаме с пенсията на мъжа ми. Точките не стигат и пенсия няма. Вечер плачем за децата, които избягаха в чужбина. Виждаме ги по скайп. Е, движещи картинки и криворазбрана демокрация.

– Лошо е казваш?

– Добре, че са децата. Но и на тях им е трудно. Работа няма, учениците имат разходи, колкото щеш. Не смеем да се оплачем, много са като нас. Бъка от скитници, бездомници, гладни хора ровят из контейнерите. Ужас, разпиля се България! Политиците я довършват. От парламента всички стават милионери. Много е тъжно. Ти кажи как си? Като се сетя за теб, все те виждам със запретнати крачоли и прашни сандали по мраморните стълби на АПК, но с голям букет от полски цветя. Двадесет и два каратова усмивка изпъкваше на къдравата ти брада, а очите ти светят. Когото срещнеш по стълбите, поднасяш му цвете и казваш: „Ето, че полето дойде и при теб!“. А букетът е от лайкучка, житен клас, синчец, жълт кантарион, риган, равнец. И той като тебе сияе. Събрали сте красотата и енергията на добруджанската земя.

– Хубаво беше, нали? Ти посрещала ли си изгрев? Неописуемо е! Никой не може да го опише. Сред полето по изгрев е вълшебство.

– Не съм ставала толкова рано.

– Голям пропуск.

– Ще го направя. Знаеш ли, сънувах те с бели коси. Вървеше си пак провлачено, но изглеждаше спокоен. Единствено очите ти бяха същите – игриви, искрящи, добри. Виждала съм ги такива, когато пееше и свиреше по забавите. Преди повече от двадесет и шест години се събрахме в твоя най-добър приятел от детството. Знаеш кой е. Не се забравя тази вечер. Стана случайно, а ти казваше: „Случайности няма“. И… хапнахме, пийнахме тримата със съпругата му. Че като извади една синя китара, че като заваляха спомени, спомени. Не съм те познавала, както и много хора от града ни. Голяма работа сте били, а ти, ранима, романтична и прощаваща душа. Сега, като чета стиховете ти, разбирам колко болка си таял. Тя блика в тях. Заключена птица е била душата ти. Различният тогава не се приемаше. Затова отдушник е било виното. За кой ли път осъзнавах, че външният вид много лъже. Ние се засичахме само по събрания и забави. Доста задълбах, но за първи път си говорим така. Та… за тази китара щях да казвам. До четири сутринта стояхме. Пяхме и плакахме, плакахме и пяхме за теб. Всичко, що ти е любимо, изпяхме. Каква вечер беше!…

– Зная каква беше. И аз пях с вас. И аз плаках, дори много повече от вас плаках… пих и плаках. Много хора ми липсват, особено приятелите. Поне на това бях богат.

– Данчо, когато се прибрах, мъжът ми каза, че сме луди. Обърна се и заспа, а аз до сутринта не можах. Трябваше да изпратя децата на училище. Когато заминаха, пуснах прахосмукачката, но след минути…

– Стоп! Спря я и през сълзи написа поемата „Приятелство като бетон“.

– Да! И това ли знаеш? На мен Бог не ми е дал твоята дарба в писането. При теб всичко оживява – има душа. Скалите на Калиакра и Болата, дивият божур, перуниката, дори и старата лампа, която едва мъждука в стаята ти, е жива. Веднага стигаш до сърцата на хората, които обичат поезия.

– Е, ти наистина вече се увлече. Просто не можех без това. Не разбрах само, защо плака като я писа. Може да не е гениална, но най-важното е, че ти ме почувства и изживя с мен болката, която изпитвам. Стои ли червеният телефонен указател, на който я написа?

– Не. Загуби се някъде, нямам и поемата. Още тогава им я подарих. Няма такива приятелства вече, затова плаках. Завиждах ви в добрия смисъл.

– И аз много плаках. Доста неща ми липсват, но и тук не е лошо. Свободен съм, обичан и разбиран. Пиша стихове и ви ги пращам.

– Ти ли ми прати „Бездомник“?

– Да!

– Затова го написах за минути. Не съм го пипала. Радвам се, че си добре. Спомняш ли си случайната ни среща в Добрич? Стори ми се унил, изморен, като че ли носеше нещо много тежко. Но като ни видя, оживя. Поговорихме си, ти с въздишка каза: „Има добри хора, приятел ме назначи в приемната зала на ТПК. Много, много ми помогна.“ И тримата разбрахме, колко ти е трудно. Разделихме се с „…ех, живот е … трябва…“ Знаех, че за теб не беше такъв, какъвто го искаше, но… Начинът ти на живот и държание беше като броня за твоята душа. Така я защитаваше. Бранеше я!

– Стига, стига! Много ми е приятно, но е време. Трябва да тръгвам. Трябва да тръгвам! Хайде, чао!

– Чакай, чакай! За клуба не съм ти казала.

– Знам, знам! Пак ще си говорим. Тръгвам!

– Боже, Данчо, чакай! Защо се разтопи? Моля те, почакай още малко! Чакай! Още малко да поговорим! Чакай!…

Отворих очи, плувнала в пот. Четири сутринта е, седемнайсти юли 2013 година. През отворения прозорец влизаше чист въздух. Миришеше на поле. Жътвено време. Да… месец юли е. Балчишкият поет Йордан Кръчмаров е роден на двадесет и четвърти юли 1948 година. Щеше да е на шестдесет и пет години. Случайности няма.

 

РОСИЦА ШАЛТЕВА

СВЕТЛО ТИ НЕБЕ, ДАНЧО!

Кога за пръв път се срещнахме – не помня. Но чувствам, че никога не си е тръгвал от нас. Дори когато дни, седмици, а понякога и месец не се появяваше. Но животът е вейка. Чупи се случайно, внезапно. От катастрофи, инфаркти и рак. Неговата я счупи инфарктът. Въпреки това, много пъти оттогава, срещите ни са факт – разтваряме книгата и стиховете му подновяват вечния ни диалог за живота и смъртта. И разбираме, че някак неусетно сме ги запаметили… Всичко е сякаш същото: „А крилата исполински му пречат да върви“ /Бодлер. „Албатросът“/. Винаги вдъхновен. А материалният свят за него бе само една неизбежна необходимост. Сам изповядваше самотата си, просто това е неговата духовна същност – малцина са тези, които могат да се реят във висините и спокойно да полягват между щурците. За духа му говоря в сегашно време, защото той ни остави своето наследство, което четем днес, ще го четем и след утре. Остави ни спомените за преживяното с него. И няма нищо странно в това, че с времето те не само, че не избледняват, напротив… Така е, защото приятелите бяха най-ценното нещо за Данчо в живота му. А неговият живот бе винаги на пълни обороти, ексцентричен за околните, но пълноценен, живян от него преди всичко с радостите, така, както той ги разбираше. Не че не се притесняваше за работата, която често сменяше, но това сякаш бе между другото. Стоеше над дребните за него материални неща от ежедневието и с присъствието си  с лекота унищожаваше отровата на деня. Като сега си спомням едно невероятно пътуване по суша и море до Бургас, във върло лято, когато се оказа, че трябва да спим на пода в Клуба на бургаските творци. Данчо единствен не се притесни, изчезна и се появи отново, сякаш по-щастлив… Написа „Риза за Христос“. Беше ли в Балчик, най-лесно можеше да бъде открит на брега, при рибарите. И когато започна работа в Добрич /тогава Толбухин/, постоянно се завръщаше – морето и хората край него го теглеха като магнит. Въобще, неговата вселена бяха морето, полето с щурците, приятелите и думите.

Данчо обичаше да изненадва, за да доставя радост на другите. Не спря с този си навик и след смъртта си… Непосредствено след четиридесетия ден от кончината му, при мен неочаквано дойде най-скъпият му човек – майка му. В първия момент усетих невероятен аромат на дъхави полски и градински цветя, повдигнах глава и срещнах погледа ? зад огромния букет, който държеше в отрудените си старчески ръце. Погледна ме благо и ми ги подаде, без да пророни дума. До скоро ми ги пращаше по Данчо, знаейки отдавна, че много обичам цветята. Сега ги донесе сама – сякаш пратена от него. Разбрах го за краткото време, което престоя на стола, за да отдъхне. Беше дошла само за това…

Животът, проблемите и времето не промениха Данчо. Мнозина днес говорят за сирашкия му живот, за несретите по пътя му, за бохемските дни и нощи… Той просто беше свободен. Обичаше да пътешества – в прекия и в преносния смисъл на думата. Отсядането му у дома бе поредният пристан за кратък отдих, китарен звън и думи за живота – тук и сега. За неизбежната смърт. Единственият ни неразрешим спор бе за неговото здраве. Така и не надделяхме с нашата загриженост. Не успяха да го направят и най- близките му хора. Знаейки добре своето състояние, той просто не желаеше да послуша лекарите. Бе решил: по-добре сърдечен удар, отколкото сърдечна дрямка. И се случи – преди трийсет години сърцето му се взриви, а беше почти на 38… По спомените на Сашо Серафимов, тръгнал си е от този свят с усмивка… Поемайки отново на път, за да се завръща винаги със стиховете, които остави, вплели в себе си невероятната му вселена.

Както обикновено се случва, след физическата му смърт се заговори на висок глас за неговата лирика. Хвалебствия от вси страни, суета. А истинските, родени от талантливо перо творби, не се нуждаят от литературна критика. Прочетени дори веднъж, стиховете му стават просто част от нас – между смърт, надежда и живот.

Светло ти небе, Данчо!

 


2013-04-23

Видеовръзка между членовете на литературен клуб „Йордан Кръчмаров“ при народно читалище „Паисий Хилендарски“ в Балчик и Димитър Боримечков, журналист, писател и ръководител на литературен клуб „Вдъхновение“ в гр. Тараклия, Република Молдова.

YouTube Preview Image