Росица Траянова е родена на 4 октомври 1993 година. Започва да пише, когато е едва на шест. Участва в литературни конкурси и печели награди за поезия и проза. „Химера за живот“ (2011) е първият й роман, който грабва своята публика, още преди да е издаден.

„Шепот“ (2012) е първата й поетична книга.

„Шепот“ на Росица Траянова е нежен ромон на поточе, което ту срамежливо ни намеква за най-интимните си преживявания в любовта и приятелството, ту набира пълноводие и скорост, разкривайки дълбоки душевни терзания и разочарования от околния свят.

Със задъханите си от вълнение стихове, искрени и лаконични като сентенции, увлекателни и разнообразни със засегнатите теми, Росица докосва много струни в сърцата на читателите си.

Мария АНДРЕЕВА, журналист

Обърквация голяма

Щипка радост и малко тъга…
Обърквация голяма!
Лудост на сакрална самота
покой, в която няма.
Време за размисъл,
неспокойно пришпорва съня.
Миг гангренясал
с времето за себе си напомня.

Доза смях и чиста сълза,
думите наяве се заплитат.
Звън и гробна тишина
в невротичен тътен се размиват.
Обърквация голяма!
Цигара в ръката грозно трепери.
Душата плаче за промяна,
сърцето пак се звери…
Страст утопична,
ехидна, химерична.
Зловонна апатия към случващото се.
Там. Навън. Някъде.
И някой ме пита:
„А сега накъде?“
Смях и плач се давят
и попадат в шизофренична яма.
Време и пространство с тях се влачат…
Обърквация голяма!

Лудост I

Здравейте, Неизвестност, Неяснота!
Здравей и на теб,
Сива Мъглявина!
Приветствам Хумора почернен
и изящната Лъжа.
В своя свят непрогледен
без посока аз кръжа.

Акварелът бавно се разтича,
подобно на жалък евтин грим.
В картините нюансите съсипва
като на късометражен детски филм.
Разбирайте ме, както щете.
Заповядайте! Седнете!

След вас ли припкат грациозно
Усмивките, Радостта?
Или пак безапелационно
за лидер е назначена Лъжа?
Иронията закъснява,
Сарказмът бди до нея вечно.
Ето, Лудостта ме проверява,
смея ли се вече лесно.

И нека днес да се опитаме
във Хаоса, в Живота,
малко ред да въдворим.
Кажете ми сега, къде е
смисълът в това?
Причини, моля, посочете…
Да разбера и аз г-ца Съдба!

Лудост II

Нека бъдат… Странни очи.
Или-и-и по-добре, не. НЕ!
Лудост му кажи!
Ама онази красивата!
Омайната, невероятната,
различната!
Неразбраната,
но желана от всички.
Лудост –
придаваща чар.
Като на пойни птички,
като пепел на жар!

Сещаш ли се за коя лудост ти говоря?
Не? Да повторя?
Няма нужда. Тя е единствена,
уникална.
Хипнотично харизматична
и стряскащо
панически енигматична.

Това е. Моята лудост!
Всеки я има!
Отвреме-навреме се проявява,
плаши някои,
дразни ги…
Други пък я мислят за глупост.
Но това е моята тайна!

Е, вече не е.
Не е просто обърканост
или капризно настроение.
(Знаеш за какво ти говоря!)
Това е моята пораснала лудост!

Следи

Размити улици под сивотата на деня
във хор със погребалния анонс
ме спират. Те пречат ми да полетя.
На гарваните крясъците ме достигат
и вълчи вой…
Предсмъртни писъци долитат…
Размити улици и празна бутилка,
говорят ли ти нещо?
Изписан лист,
изгаряща горчилка…
Трябвам ли ти спешно?
Черни струи от очите ти се стичат,
моливът ти нещо е размит.
Не ти дреме,
просто търсиш из руините
някой там да не е скрит.
Размити улици и мила усмивка
от спомени сладки. Белезите стоят.
Обръщаш се с топла въздишка
и ето ме.
Следите още си личат.

На китарата струните

Свиреха на китарата струните
в студената зимна нощ.
Снегът весело до нас блещукаше
и така до полунощ.
Ти пееше красива песен
и галеше струните в захлас.
А животът изглеждаше толкова лесен,
щом слушах твоя глас.
Свиреха на китарата струните,
а песента галеше нощта.
Излишни бяха думите,
красиви, но празни слова.

Свиреха на китарата струните
и разказваха история за нас.
Зимна приказка сътворихме –
пееше ти, а теб слушах аз.

Сън

Живея в сън,
изплетен от
създания неземни.
Това е моят сън
и аз съм в него.
Не ме разсънвай,
остави ме,
за да се чувствам
само миг – неземна.