Панайот Иванов вече е навлязъл в 86-та си година и пак не намира нещо по-интересно в живота си от това да сподели с нас – читателите, своето отношение за великата роля на прабългарите в християнизацията на България.
Той е роден през 1927 год. в гр. Добрич. Учил и служил в Пловдив, а през 1953 год. завършил Софийския университет с документ за учител по български език и литература. Учителствал над 35 години. Все банални неща, според него, които не заслужават внимание.
Единственото, което е сторил и за което моли да му бъде простено е, че се е намесил в работата на големите ни учени и взел, че разкрил звуковата стойност на прабългарските руни, начините за писане с тях и на края, че прочел надписите, изпълнени с тях, като за целта се е ровил даже из „Корана“ и историята на далечна Етиопия.
Накрая открил, че и в Македония са живели прабългари, от които са ни останали много рунически надписи с християнско съдържание. Последните той намира, изнесени в книгата „Епископията на Брегалница“ на македонската археоложка проф. Блага Алексова, въз основа на която е написал и статия.
ИСТИНАТА ЗА ПРАБЪЛГАРСКАТА РУННА АЗБУКА И ЗА НАПИСАНОТО С НЕЯ
сборник статии
РЕЗЮМЕ
От статиите в сборника „Прабългарската руническа азбука и надписите на нея“ авторът му г-н Панайот Иванов показва какво представлява последната, както и начините, и посоките на писане с руните (буквите) й. Но главното, което авторът прави предмет на своето внимание, е прочитът на руническите надписи с цел читателят да се запознае със съдържанието им и по такъв начин да научи какви въпроси са вълнували през IX век прабългарите.
За изненада на мнозина може би всички надписи се оказват с християнско съдържание, което представя прабългарите в една нова светлина.
Прочитът на руническите ни надписи разкрива още една голяма истина, а именно – какъв е бил прабългарският език и от коя езикова група. Всеки случай не е бил от иранската, както някои наши учени се силят да ни убедят.
В някои от статиите си г-н Иванов разкрива несполуките на наши и чужди учени в опитите им да прочетат руническите ни надписи. От тях се вижда колко неподготвени са били за тази цел последните.
С това свое съдържание сборникът може да послужи като учебник за онези, които биха желали да продължат работата по издирването и прочита най-вече на това наше културно богатство, което трябва да ценим високо и с което трябва да се гордеем, а не да го пренебрегваме и подценяваме.
КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ
Интересно, учихме в начални, средни, че и във висши училища, но ни в едно от тях не е ставало дума за прабългарската руническа азбука, нито за някакви надписи на нея. Каква е била причината за такава незаинтересованост към това наше културно богатство не зная. Едва когато се заговори за честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава тук, на Балканския полуостров, започна от време навреме в някое списание или вестник да се появява нещо по тази тема. Първата голяма работа по нея беше трудът на археоложката Людмила Дончева-Петкова, озаглавен непретенциозно „Знаци върху археологически паметници от Средновековна България – VII – XI в.“, таблиците със знаците, от който си преписах, за да ги имам винаги под ръка. Така започна интересът и работата ми по темата прабългарска руническа азбука и надписите на нея, а резултатът – статиите в този сборник.
През тези години на работа проучих публикациите на доста наши и чужди учени, писали по темата за руните и надписите с тях. С някои от последните влязох в писмена връзка и даже се осмелих да ги критикувам по някои въпроси.
Работите, които съм включил в сборника, съм публикувал в наши вестници и списания, а две и в чужбина – Чувашия и Румъния. Една предложих да бъде публикувана в САЩ, но не зная дали е била отпечатана там.
Наши големи списания не приемаха работите ми, защото нямали специалисти, които да ги рецензират или пък рецензентите им не са ги одобрявали. В Чувашия обаче ме помолиха за разрешение да преведат първата ми статия на руски и се извиниха, че не могат като на чуждестранен автор да ми изплатят хонорара в долари, а можели в рубли. Съгласих се и не поисках от милите хора нищо, като им благодарих за честта, която ми оказват.
Прочее, тази публикация стана причина съветският рунолог Сосланбек Як. Байчоров да ми изпрати книгата си „Древнетюркские памятники Евразы“, в която ме беше цитирал, с молба да напиша рецензия за нея. Разбира се, не написах – не бях още готов за такава работа.
Три от научните си съчинения ми изпрати и чувашкият професор Михаил Романович Федотов. Пишех си и с писатели, тъй като превеждах от тяхната литература. Най-трайни бяха връзките ми с чувашкия академик Миши Юхма.
И тъй, най-важното от цялата ми работа над прабългарските рунически надписи и с тях е това, че излязоха наяве неподозирани истини от историята ни. Оказа се, че прабългарите не били против покръстването, провеждано от княз Борис I, а сами даже активно са участвали в него, като са впрегнали за целта езика и азбуката си и са водили агитация за него. Тези факти, естествено, налагат някои положения в историята ни от онази епоха да бъдат променени, коригирани и да се приемат истините, които се съдържат в прабългарските рунически надписи, т.е. в най-автентичните родни писмени документи. За подобна цел мисля, че заслужава човек да работи и да бъде подкрепян…
20.09.2010 г.
гр. Добрич Авторът
ИЗВОДИ – НАЛОЖЕНИ ОТ ЕДИН НЕОСПОРИМ ФАКТ
В края на работата си над прабългарските рунически надписи си направих труда да видя на колко места из България, Сърбия, Македония, Черна гора и най-вече на север от р. Дунав, т.е. в днешна Румъния и в Северна Добруджа, при археологически разкопки са били открити прабългарски рунически надписи и символични знаци като кръстове, звезди, свастики и др.
Оказа се, че при една груба сметка такива места в тази обширна територия от Балканския полуостров, влизала през IX и X век в границите на Първото българско царство, са над 350-400.
За сведение на читателите тези данни съм взел от публикациите на румънската археоложка проф. Мария Комша, на македонската проф. Блага Алексова и на нашата – проф. Людмила Д. – Петкова.
Какви изводи позволяват или ни налагат да направим за просветния или културния живот на прабългарите през IX – X век тези данни? Според мен, те могат да са следните: че в онази епоха в държавата ни е имало добре организирана и действаща образователна система – с училища и учители, в която се е ползвала прабългарската руническа азбука и прабългарският език.
Прочитът пък на прабългарските рунически надписи, който успях да постигна, ми позволява да заявя това, а едновременно с него и да подчертая, че всички рунически надписи, както и символичните знаци, са с християнско съдържание.
Този забележителен факт пък говори, че прадедите ни са взели живо участие в своето християнизиране – нещо, което непременно трябва да им се признае, защото това е велик техен подвиг, за който досега никой наш учен не е отварял дума, а точно обратното се е твърдяло.
Та именно така са стояли нещата от далечното ни минало, от „свещените ни старини“, както се е изразил един поет…
18. 12. 2012 г.
гр. Добрич
НОВО ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА ПРАБЪЛГАРСКАТА РУНИЧЕСКА АЗБУКА
NEW STUDY OF BULGARIAN RUNIC ALPHABET
Ахил Карамузов
Панайот Иванов „Истината за прабългарската рунна азбука и за написаното с нея“.
Издателство Мартине, Добрич, 2012 г. ISBN 978-954-92741-7-2
Panayot Ivanov. „The Truth about Bulgarian Runic Alphabet and Writing with it“
Наскоро излезе от печат научният труд под горното заглавие на нашия колега, учител по български език и литература Панайот Иванов. Тъй като тя много ме впечатли, искам да споделя своето скромно мнение с читателите на Вашето списание.
Човек, за да напише рецензия на някоя научна творба, трябва да открие и изяви вложената в нея основна идея, да прецени в каква степен тя е аргументирана и защитена, за да има основание за принос в областта на проблематиката, която третира.
В книгата „Истината за прабългарската рунна азбука и за написаното с нея“ Панайот Иванов излиза с опровержение на становищата на някои наши и чужди учени, че прабългарите са нямали азбука и че ако са имали, тя е представлявала някакъв тайнопис, познат на малцина и ползван в затворени общности. Според учения Райко Сефтерски пък „писмената традиция на Аспаруховите българи е била твърде примитивна, което я правело изключително трудна за четене“.
Според друг учен – Павел Георгиев, „прабългарското руническо писмо трудно може да се оцени като самостоятелна пълноценна писмена система“. Друг пък наш учен – проф. Стамен Михайлов, твърди, че прабългарите изобщо са нямали руническо писмо. И други наши и дори чужди учени, като полския проф. Едвард Триарски, са излизали с подобни негативни становища относно прабългарската рунна азбука.
Прочитът на множество прабългарски рунически надписи, които г-н П. Иванов прави и подрежда в таблици, опровергава изнесените нелепи твърдения на споменатите по-горе учени. Така се потвърждава становището му, че прабългарската рунна азбука е съвсем нормална азбука, с която може да бъде записано и кратко, и по-сложно разгърнато изречение, като следната молитва: „Ил досум ол баш ама“, която в превод гласи: „Вземи или приеми мой другар да бъдеш божа майко!“.
С нея прабългарите са участвали в християнизацията на България, водели са даже агитация в полза на християнството. Това се потвърждава от рунния надпис върху седемте лъча на бронзовата розета от Плиска.
При това руническите надписи на прабългарите се срещат и се откриват из всички земи на времето в границите на първото българско царство.
Този факт ни дава основание да кажем, че прабългарите са имали училища и учители, където са имали възможност да се образоват и които образовани хора са писали, независимо от това, дали живеели в град или село. Иначе не можем да си обясним изобилието от надписи, които са ни оставили, за да имаме днес с какво да се гордеем.
Книгата на Панайот Иванов ни задължава възторжено да го поздравим и да поставим въпроса да бъде подобаващо награден, защото това, което не са постигнали научните работници – професори и академици, е успял да го направи един обикновен гимназиален учител от дълбоката провинция. Всичко това е с цената на много безсънни нощи, с изучаването на чужди езици, с няколко десетилетия труд, за да се „роди“ аргументирано и логично прабългарската рунна азбука, която дава основание за гордост на българина. А нашите големи учени остават длъжници към това наше безценно културно богатство.
Mr. Ahil Karamuzov
11, Hristo Smirnenski Str.
9300 Dobrich, Bulgaria
сп. „История“, бр.2, 2014